Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Направих бързешком реверанс и с пламнало лице полетях по коридора, за да се скрия час по-скоро в стаята за прислугата, далеч от тези необикновени екзотични деца — възрастни и от чувствата, които предизвикаха в мен.

Чувах как Нанси вика името ми, докато тичах презглава към голямата стая на прислугата. В подножието на стълбите спрях за миг, докато свикна със сумрака, и едва тогава се спуснах към кухнята. Медна тенджера вреше на огромната печка и вътре се носеше соленият аромат на варена шунка. Пред умивалника с празен поглед, отправен навън през замъгления от пара прозорец, Кати усърдно стържеше тигани. Предположих, че госпожа Таунсенд е отишла да си полегне, преди господарката да позвъни за следобедния чай. Нанси седеше пред масата в трапезарията на прислугата, заобиколена от сребърни вази, свещници, плата и чаши.

— Ето те най-сетне — смръщи тя лице, при което очите й се присвиха и от тях останаха само две тъмни цепки.

— Щях да тръгна те търся. — Тя посочи с пръст стола срещу нея. — Не стой така, момиче. Вземи една кърпа и ми помогни да излъскам тези съдове.

Настаних се на стола и избрах тумбеста каничка за мляко, която не беше виждала дневна светлина от миналото лято. Започнах да търкам петната по нея, но мислите ми се върнаха обратно в детската стая. Представих си как обитателите й се смеят, закачат се и играят. Имах усещането, че съм отворила красива книга с лъскави страници и потъвам в магията на историята, но внезапно е трябвало да я оставя. Схващате, нали? Вече бях попаднала в магията на децата Хартфорд.

— По-полека — рече Нанси и издърпа парчето плат от ръката ми. — Това е най-доброто сребро на господаря. Гледай господин Хамилтън да не те види как го дереш. — Тя повдигна вазата пред себе си и демонстрира кръговите движения, с които трябва да се чисти повърхността. — Ето така. Виждаш ли? По-нежно. И само в една посока.

Кимнах и отново се залових с каничката. Главата ми беше пълна с въпроси, свързани със семейство Хартфорд, на които бях сигурна, че Нанси може да отговори. Въпреки всичко не ми се искаше да питам направо. Знаех, че е в нейна власт, а и някак й идваше отвътре да ме държи настрани от детската стая, разбере ли, че освен удоволствието от добре свършената работа изпитвам и други приятни чувства, когато ме изпраща там.

Също като влюбен, който успява да насити обикновени неща с особено значение, жадувах за всяка информация, свързана с тях. Мислех си също, че в книгите ми, скътани на тавана, се говори за умението на Шерлок Холмс да накара хората да кажат последното, което искат, чрез умело задаване на въпроси. Поех си дълбоко въздух.

— Нанси…

— Кажи.

— Какво представлява синът на лорд Ашбъри?

— Майор Ашбъри ли? — светнаха тъмните й очи. — О, той е изключителен…

— Не — спрях я аз, — чувала съм вече за майор Ашбъри. — И наистина, ден не минаваше в „Ривъртън“, без да чуеш нещо за най-големия син на лорд Ашбъри, последния от дълга поредица наследници на титлата, учили в „Итън“ и „Сандхърст“. Портретът му е закачен до този на баща му (редом до още цял низ от бащи преди тях) над централното стълбище с лице към преддверието. Нарисуван е с вирната глава, окичен с лъскави медали, а сините му очи са с цвят на лед — всички го смятат за гордостта на „Ривъртън“. Герой от войната с бурите, следващият лорд Ашбъри.

Питах за Фредерик — човека, когото децата в детската стая наричаха татко или „па“ и към когото личеше, че изпитват не само обич, но и уважение. Вторият син на лорд Ашбъри, чието име обикновено караше гостите на лейди Вайълет да кимат с умиление, а лордът промърморваше нещо в чашката си с херес.

Нанси понечи да каже нещо, но очевидно се отказа и затвори уста. Заприлича на риба, понесена от бурята към брега.

— Който не задава въпроси, не го лъжат — рече тя най-сетне, докато оглеждаше на светлината вазата, която лъскаше допреди малко.

Приключих с каничката и взех един поднос. С Нанси винаги ставаше така. Беше посвоему непредвидима: в някои случаи съвсем неочаквано ти доверяваше нещо, а в други ставаше абсурдно потайна.

Не бяха минали и пет минути, когато без всякакъв повод подхвана:

— Предполагам, някой от лакеите се е разприказвал. Обзалагам се, че е бил Алфред. Какви клюкари са само тези мъже! — Тя се залови да лъска следващия съд и вдигна подозрително поглед към мен. — Майка ти не ти ли е говорила за семейството?

Поклатих отрицателно глава, а Нанси вдигна недоверчиво едната си вежда, сякаш не можеше да повярва, че хората може да си говорят за нещо друго, освен за семейството в „Ривъртън“.