Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Следващите няколко седмици избягвах Нанси, доколкото това беше възможно, при условие че живеехме и работехме заедно. Вечер, докато тя се приготвяше за сън, лежах с лице към стената и се правех, че спя. Какво облекчение бе, когато духваше свещта и образът на умиращия елен изчезваше в мрака. Денем, когато се разминавахме, тя вирваше презрително брадичка, а аз насочвах цялото си внимание към пода пред мен.

Слава богу, всички бяхме достатъчно заети с подготовката по пристигането на гостите на лорд Ашбъри. Стаите за гости в източното крило трябваше да се прегледат и проветрят, да се свалят покривките от мебелите и да се излъскат дървените части. Да се извади от сандъците на тавана, да се провери за дупки и да се изпере най-хубавото ленено спално бельо. Беше настъпил сезонът на дъждовете и не можехме да използваме въжетата зад къщата, ето защо Нанси нареди да простирам чаршафите на сушилките в специално помещение на тавана.

Така успях да науча за Играта много повече. Тъй като не спираше да вали, а госпожица Принс бе твърдо решена да им предаде всичко най-добро от стиховете на Тенисън, децата на семейство Хартфорд започнаха да търсят скривалище все по-навътре в дебрите на къщата. Сушилнята, през която минаваше и коминът, се оказа най-отдалеченото от класната им стая убежище, мястото, където престояваха с часове.

Никога не ги видях да я играят. Правило номер едно: Играта е тайна. Но ги слушах и един или два пъти, когато не можех да удържа любопитството си, надникнах в кутията. И ето какво научих.

Играта беше стара. Играеха я от години. Не, думата не е „играя“. Те „живееха“ играта от години. Тя беше нещо, което излизаше извън съдържанието на тази дума — сложна измислица, един алтернативен свят, в който бягаха.

Нямаше костюми, мечове, пера по шапките. Нищо, което би я определило като игра. Точно в това бе идеята. Тя беше тайна. Единственият предмет бе кутията. Черна лакирана кутия, донесена от някой от прадедите им от Китай — придобивка от изследователска или пиратска експедиция. Имаше размерите на квадратна кутия за шапки — нито твърде голяма, нито твърде малка. Върху капака се виждаше изработен от полускъпоценни камъни пейзаж — река с мост над нея. На единия бряг се издигаше малък храм и плачеща върба, надвесила клони над водата. Върху моста стояха три фигури, а над тях бе разперила криле самотна птица.

Децата пазеха ревностно кутията и поставяха вътре всичко, свързано с Играта. Макар тя да включваше много тичане, криене и боричкане, истинското удоволствие бе в съвсем друго. Правило номер едно: всички пътешествия, приключения, разследвания и наблюдения трябва да бъдат записани. Често ги виждах да се втурват с пламнали от вълнение лица, за да запишат подробностите от току-що преживяно приключение: карти и диаграми, шифър или рисунка, игра или книга.

Книгите им бяха миниатюрни, със скрепени с конец страници, изписани със съвсем ситни букви, които могат да се прочетат само ако ги приближиш до очите си. Имаха си и заглавия: „Бягство от Кашчей Безсмъртни“, „Среща с Балам и неговата мечка“, „Пътешествие до земите на белите робовладелци“. Някои бяха написани с шифър и не ги разбирах, макар че, ако имах време да се поровя, сигурно щях да намеря кода някъде в кутията.

Играта не беше сложна. Измислена бе от Хана и Дейвид и като по-големи в групата те бяха и основните инициатори и автори на приключенията. Те решаваха кое място е готово за проучване. Бяха съставили и списък с деветима консултанти — твърде разнообразна група от учени викторианци и египетски владетели, а когато обстоятелствата наложеха да бъде включен нов съветник, някой от предишните трябваше да умре или да бъде свален от власт. (Смъртта винаги беше отбелязвана по подобаващо сериозен начин в една от мъничките книги в кутията.)

Освен консултантите всеки от участниците си имаше и роля. Хана беше Нефертити, а Дейвид — Чарлз Дарвин. Емелин, едва четиригодишна при започването на Играта, си бе избрала да е кралица Виктория. По единодушното мнение на Хана и Дейвид — твърде глупав избор, но и обясним, като се има предвид невръстната възраст на сестра им. Във всеки случай особено неподходящ партньор за приключенска история. Въпреки това бе включвана от време на време най-вече като обект на отвличания и за спасяването й се налагаше да се провеждат дръзки операции. Докато двамата по-големи записваха подвизите си, на Емелин се разрешаваше да украсява картите и да запълва фоновете им — светло и тъмносиньо за океана, кафяво, зелено и жълто за сухоземните територии.