Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Вземи, вземи. Нещо съвсем малко за майка ти — тихичко прошепна тя. — Парче сладкиш с лимонова глазура и няколко парчета пандишпан.

Стъписах се от неочаквания жест. Госпожа Таунсенд се гордееше с това, че води умело разходите на домакинството и знае как се правят икономии точно толкова, колкото и с високото си суфле.

Хвърлих неспокоен поглед към горната площадки и също като нея зашепнах:

— Сигурна ли сте, че господарката няма да се разсърди?

— Не мисли за нея. За тях двете с лейди Клементайн има предостатъчно. — Жената отупа с длани престилката си и изпъна рамене, от което и без това мощният й гръден кош стана още по-внушителен. — Кажи само на майка ти, че добре се грижим тук за теб — поклати тя глава. — Добро момиче е твоята майка. Изкараха я виновна за нещо, което се е случвало хиляди пъти преди нея.

Тя се завъртя на пети и пое към кухнята също толкова внезапно, колкото и се беше появила. Остави ме сама в коридора в пълно недоумение какво можеха да означават последните й думи.

По целия път към селото се мъчех да ги проумея. Не за пръв път госпожа Таунсенд ме изумяваше със знаците на привързаност към моята майка. Собствената ми изненада ме караше да се чувствам неудобно пред мама, защото усещах, че спомените на възрастната жена са свързани с някакви весели мигове, които по никакъв начин не си представях за майка ми — с нейното мълчание и вечно лошо настроение.

Тя ме чакаше на прага. Щом ме забеляза, се изправи.

— Вече си мислех, че си ме забравила.

— Извинявай, мамо, но трябваше да довърша работата си.

— Надявам се, имала си време да отидеш на черква.

— Да, мамо. Целият персонал ходи в неделя в параклиса в „Ривъртън“.

— Знам, момичето ми. Присъствах на тези служби много преди ти да се появиш на бял свят. Какво носиш? — кимна тя към вързопчето в ръцете ми.

— Госпожа Таунсенд ти го изпраща — подадох аз пакета. — Пита за теб.

Докато разгръщаше опаковката, майка ми нацупи устни.

— Не се съмнявам. И все пак, много мило от нейна страна — въздъхна тя и загърна съдържанието. Сетне отстъпи настрани, за да мога да вляза. — Хайде, ела да ми направиш чай и да ми разкажеш.

Не мога да си спомня за какво точно говорихме в мрачната и безрадостна кухня на нашата къща. Мислите ми бяха в балната зала горе на хълма, където двете с Нанси бяхме редили столовете и закачахме завеси около импровизираната сцена.

Докато помагах с каквото мога на майка ми, час по час поглеждах часовника и с боязън следях как малката стрелка приближава цифрата пет — часът, в който се предполагаше, че ще започне представлението.

Вече бях закъсняла, когато си взехме сбогом. Слънцето наближаваше хоризонта, когато стигнах портата на „Ривъртън“. С бързи стъпки изминах виещия се тесен път през парка. От двете ми страни се издигаха великолепни дървета — наследство от прадедите на лорд Ашбъри. Най-ниските им клони се преплитаха и образуваха висок сенчест свод, чиито листа шушнеха едва чуто.

Когато най-сетне напуснах този тунел и излязох на дневна светлина, слънцето вече се спускаше зад покрива, а последните му лъчи багреха плочите му в бледолилаво и оранжево сияние. Прекосих оставащото разстояние, минах покрай фонтана със статуите на Ерос и Психея, през градината на лейди Вайълет с розови рози, за да стигна задния вход. Широката обща стая на прислугата беше празна и нарушавайки златното правило на господин Хамилтън — да не тичаме с подковани обувки през преддверието на дома, — се затичах по застлания с каменни плочи коридор. Прелетях през кухнята, покрай специалната дървена маса, отрупана от сладкишите на госпожа Таунсенд, и поех нагоре по стълбите.

Къщата тънеше в необичайна за този час тишини. Всички бяха отишли да гледат представлението. Най-сетне се добрах до позлатената врата на балната зала, но спрях за миг, за да пригладя косите си, подръпнах полата и се вмъкнах тихичко в притъмненото помещение. Наредих се край стената до останалите слуги.

Нямах представа, че в залата ще е толкова тъмно. Като изключим част от едно улично представление на Пънч и Джуди, което ми позволиха да погледам, когато двете с мама отидохме на гости на сестра й Дий в Брайтън, не бях присъствала на такова нещо. Пред прозорците бяха окачени черни завеси и единствената светлина в залата идваше от четири фенера, свалени очевидно от тавана. Жълтеникавите им лъчи огряваха предната част на сцената и актьорите отдолу нагоре и ги правеха някак призрачни.