Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Краката ми вече се бяха схванали от неудобната поза, когато чух отвън да спира автомобилът на господин Фредерик. Мистър Хамилтън хвърли недоволен поглед към часовника и едва тогава отвори входната врата.

Господин Фредерик се оказа по-нисък от очакванията ми — поне не бе толкова висок, колкото брат си, а единственото, което успях да забележа, бяха рамките на очила. Защото дори когато свали шапката си, той не вдигна глава. Прокара само пръсти през косата си, за да я приглади.

Едва когато вратата на дневната бе отворена пред него и господин Хамилтън обяви появяването му, погледът на по-малкия син обиколи помещението — мястото, където бе преминала младостта му — и тогава спря и на парапета, зад който бях аз. Миг преди шумната стая да го погълне, лицето му пребледня, все едно бе видял призрак.

Седмицата мина много бързо. С толкова много нови хора в къщата имах десетки задължения по подреждането на стаи, занасях и отнасях подноси с чай, слагах масата. Всичко това ми доставяше удоволствие, защото не се плашех от работа — мама се бе погрижила да е така. Освен това очаквах с нетърпение семейното представление в края на седмицата. Цялата прислуга бе насочила вниманието си към официалната вечеря, но мен ме интересуваше единствено представлението. Откакто пристигнаха възрастните, почти не виждах децата. Мъглата навън се разнесе така бързо, както и дойде и бе заместена от топло време с чисто, безоблачно небе, ето защо никой не се застояваше в къщата. Всеки ден, когато се отправях към детската стая, за да изпълня задълженията си, със затаен дъх очаквах да чуя гласове, но очевидно те нямаха намерение да се затварят в нея, след като можеха да бъдат вън. Пренесли бяха и шума, и пакостите, и Играта си в градината.

Заедно с тях отлетя и очарованието на тази стая. Спокойствието се превърна в пустота и мъничкият пламък на радост, който пазех в сърцето си, бе изгаснал. Гледах да приключа с ангажиментите си вътре, подреждах на бърза ръка книгите, без да надничам вече в тях, не се заглеждах дори в окото на кончето. Мислех единствено за това какво ли правят те в момента. Щом свършех, бързах да напусна стаята. Случваше се, докато вдигам чашите и чиниите от масата за закуска от стаята за гости на втория етаж или докато сменях водата в гарафите, да доловя далечен смях, който ме караше да надникна през прозореца. Виждах ги как тичат към езерото и изчезват, дуелирайки се с дълги пръчки.

В приземния етаж мистър Хамилтън държеше прислугата в трескава активност. Истинската проверка на качествата на персонала е, твърдеше той, как ще се справи с пълна къща с гости. Никое желание от тяхна страна не се смяташе за прекалено. Трябваше да работим като добре смазана машина, готова да посрещне всяко предизвикателство, все едно дали надвишава очакванията на господаря. Щеше да бъде седмица на малки победи, чиято кулминационна точка се очакваше да е официалната вечеря.

Амбицията на господин Хамилтън бе наистина заразна. Дори Нанси се повлия от приповдигнатото настроение и обяви примирие по някои важни за нея въпроси — макар и с половин уста, ми позволи да й помогна да почиствам дневната. По принцип не бе моя работа да се грижа за стаите на господарите, напомни ми тя, но когато те са на посещение, получавах тази привилегия. Под строг контрол, разбира се, за да не направя грешка в тази толкова специална задача. Ето как и към без това достатъчно натоварената ми програма се добавиха нови задължения — придружавах Нанси в дневната по време на чая и чувах разговори, които твърде малко ме интересуваха: празненства в края на седмицата, европейската политика и някакъв нещастен австриец, когото застреляли на неизвестно за мен място.

Денят на представлението (неделя, 2 август 1914 година — добре помня датата не толкова заради представлението, а заради това, което се случи впоследствие) съвпадна със свободния ми следобед и първото ми посещение при мама, откакто бях започнала работа в „Ривъртън“. Щом приключих сутрешните си задължения, смених униформата си с моите дрехи, които ми се сториха необикновено твърди и неудобни. Разчесах светлите си коси, леко нагънати от дългото време, което бяха прекарали сплетени, след което ги завих на кок на тила. Дали изглеждах по-различно? Какво ли щеше да каже мама? Бях живяла само пет седмици далеч от дома ни, но вече се чувствах невероятно променена.

В подножието на стълбите, които водеха към кухнята, ме пресрещна госпожа Таунсенд и бързо пъхна малък вързоп в ръцете ми.