Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Бях занемяла от дързостта на Хана.

— И какво стана?

Нанси много обичаше да поддържа напрежението.

— Господин Фредерик открай време се е страхувал от търговците на роби и видях как лицето му първо пребледня, после се зачерви и докато се усетим, грабна Хана и се затича с нея към овощната градина. Бърти Тиминс, който береше ябълки по това време, после разказваше, че господин Фредерик пристигнал в ужасно състояние. Крещял да започне събиране на група преследвачи, защото госпожица Емелин е отвлечена от двама тъмнокожи. Хората се спуснали във всички посоки, но никой не бил видял нито мъжете, нито златокосото момиченце.

— И как я откриха?

— Не я откриха те. Тя ги намери. Омръзнало й да стои и да се крие повече от час в хамбара, а и коремът я заболял от изядените ябълки, ето защо излязла навън да разбере какво става и защо е целият този шум. Защо Хана не идва да я повика…

— Разсърди ли се господин Фредерик?

— О, да — съвсем делово съобщи Нанси. — Но бързо му мина. Никога не издържа дълго да й е сърдит. Двамата имат много силна връзка. Трябваше да направи далеч повече, за да го настрои срещу себе си. — Нанси вдигна лъснатата ваза срещу светлината и едва тогава я сложи при вече изчистените предмети. Остави кърпата, вирна глава и разтри тънкия си врат. — Доколкото съм чувала, той винаги си е имал свои начини да се справя.

— Защо? — попитах аз. — Какво е правил?

Нанси хвърли поглед към кухнята, за да се увери, че Кати е на достатъчно разстояние от нас, за да чуе. В помещенията за прислуга на „Ривъртън“ съществува определен ред, който с течение на времето се усъвършенстваше. Аз бях на възможно най-ниското стъпало и обект на непрестанни наставления за това къде е истинското ми място, но Кати бе наета за най-нискоквалифицираната работа и следователно се смяташе за недостойна, за каквото и да е внимание. Ще ми се да можех да заявя, че тази неоснователна несправедливост поне ме дразнеше или ми правеше впечатление по онова време. Ако сега заявя, че е било така, ще накича своята, твърде млада тогава, персона със съчувствие, което не притежавах. Напротив, наслаждавах се на дребната си привилегия да съм в по-горна категория на прислугата — бог ми е свидетел, твърде много бяха онези в йерархията над мен.

— В младите си години господин Фредерик създавал доста неприятности на родителите си. Бил такова шило, че баща му, лорд Ашбъри, го записал в „Радли“, за да не петни името на брат си в „Итън“. Не го изпратил и в „Сандхърст“, когато навършил необходимата възраст за постъпване в армията.

Постарах се да смеля информацията, преди Нанси да продължи.

— И напълно разбираемо, естествено, след като майор Джонатан имал толкова обещаваща кариера. Малко е нужно, за да се съсипе едно добро име. Така че не си е струвало да рискува. — Тя спря с разтриването и протегна ръка към следващата голяма чиния. — Все едно, всичко е добре, когато свършва добре. Той има своите коли и трите си чудесни деца. Сама ще се увериш, когато дойде време за пиесата.

— Майор Джонатан и децата му ще участват ли заедно с децата на господин Фредерик?

Лицето на Нанси помръкна и тя снижи глас:

— Какви ги говориш, момиче?

Въздухът около нас потрепери от напрежение. Бях казала нещо неподходящо. Погледът на Нанси направо ме изпепели и побързах да отклоня очи. Подносът в ръцете ми вече грееше така, че можех да видя отражението си в него. Лицето ми пламтеше от смущение.

— Майорът няма деца — процеди Нанси. — Вече. — Тя дръпна кърпата от ръцете ми и при това рязко движение дългите й пръсти докоснаха върховете на моите.

— Виж как ме залиса с твоите приказки и работата ми изостана!

Нанси очакваше да знам какво се е случило с децата на майора и нямаше как да я убедя, че това не е вярно.

Често се случваха такива неща в „Ривъртън“. Заради това, че мама бе работила в къщата преди толкова много години, дори преди да се родя, останалите слуги смятаха, че няма как да не съм наясно със семейната история. В мое лице, предполагам, те виждаха нейно продължение и по пътя на необяснима осмоза аз трябваше да познавам и информацията, която тя имаше от онова време. Не само за „Ривъртън“, но и за цялото семейство Хартфорд. Нанси например виждаше и в най-малката проява на незнание от моя страна лична обида. Трябваше да знам, че господарката настоява за топлата си бутилка, независимо от сезона, че предпочита да се храни в сумрак през лятото, че пие сутрешния си чай в сервиза от порцелан „Лимож“… Тъпа ли съм, или какво? Може би съм нахална, което е далеч по-осъдително?