Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Нищо такова не се случи — нито се намръщиха, нито се развикаха, нито някой ме укори. Като по даден знак избухнаха в див неудържим смях и след минута вече се търкаляха един върху друг.

Продължавах да стоя неподвижно и да ги наблюдавам още по-разтревожена от преди, тъй като нищо не разбирах. Усетих само как брадичката ми се разтреперва, сякаш всеки миг ще се разплача.

Най-сетне по-голямото момиче се овладя и докато изтриваше потеклите от смях сълзи, рече:

— Аз съм Хана. Виждала ли съм те преди?

Приклекнах в лек реверанс и едва чуто промълвих:

— Не, милейди. Аз съм Грейс.

— Тя не е лейди — изкикоти се Емелин. — Тя е госпожица.

Отново направих реверанс и като се стараех да не поглеждам към лицето на Хана, казах само:

— Казвам се Грейс, госпожице.

— Лицето ти ми е познато — продължаваше Хана. — Сигурна ли си, че не беше тук и по Великден?

— Да, госпожице. Току-що бях започнала работа.

— Не ми се виждаш достатъчно голяма, за да бъдеш прислужница — обади се Емелин.

— На четиринайсет съм, госпожице.

— Ха! — възкликна Хана. — И аз. Емелин е на десет, а Дейвид — той е направо стар. На шестнайсет е.

— Винаги ли бършеш прахта от спящите, Грейс? — обади се Дейвид.

При тези думи Емелин отново избухна в смях.

— О, не, сър. Само този път.

— Жалко! — въздъхна младежът. — Би било удобно. Така няма да има нужда да се къпе.

Лицето ми пламна от изненада. До този момент не бях срещала истински джентълмен. Поне не такъв, който е приблизително на моя възраст или в чието присъствие сърцето ми да забие, все едно ще изхвръкне, заради това, че спокойно говори за къпане. Вече съм възрастна жена и въпреки това, когато си мисля сега за Дейвид, в мен потрепват чувства, сходни с тогавашните. Значи не съм умряла още.

— Не му обръщай внимание — обади се Хана. — Той се мисли за бунтовник.

— Да, госпожице.

Тя ме изгледа въпросително и сякаш се канеше да каже още нещо. В този миг обаче всички чухме забързани стъпки по стълбите, сетне по коридора отвън. Тап, тап, тап…

Емелин изтича до вратата и надникна през ключалката.

— Госпожица Принс — развълнувано съобщи тя и хвърли тревожен поглед към Хана. — Идва насам.

— Бързо! — решително и с приглушен глас нареди сестра й. — Тази жена ще ни умори от четене на Тенисън.

Последва тропот от стъпки и шум от дрехите на тичащите деца и докато се усетя, и тримата изчезнаха. Миг по-късно вратата се отвори със замах и в стаята нахлу вълна влажен въздух. Фигура на типична стара мома се появи в рамката.

Тя обиколи с поглед стаята и най-сетне го спря върху мен.

— Тц, тц — рече тя, — виждала ли си децата? Закъсняват за урок. От десет минути ги чакам в библиотеката.

Не съм лъжкиня и не знам какво ме накара да го направя, но в момента, в който видях госпожица Принс да се взира в мен над очилата си, нито за миг не се замислих.

— Не, госпожице Принс — отрекох аз. — Не и днес.

— Наистина ли?

— Да, госпожице.

Тя не откъсваше очи от мен.

— Стори ми се, че чух гласове.

— Чули сте мен. Пеех си.

— Така ли?

— Да, госпожице.

Възцарилото се след отговора ми мълчание сякаш се проточи цял век, нарушавано единствено от потупването на показалката в дланта на едната й ръка. Най-сетне тя пристъпи напред и обиколи стаята. Тап, тап, тап…

Когато наближи кукленската къща, забелязах как кранчето на панделката, която опасваше роклята на Емелин, се подава и преглътнах мъчително.

— Всъщност… Като се замисля, май ги зърнах тази сутрин през прозореца. Бяха в стария навес за лодки. Там, край езерото.

— Край езерото — повтори госпожица Принс. Приближи до френските прозорци и се загледа в мъглата навън. И без това бялото й лице се освети от зимното сияние навън. — Там, където върби белеят и трепетлики тръпнат, а лек вятър…

Не познавах по онова време Тенисън и си помислих, че това е просто красиво описание на езерото.

— Да, госпожице.

Миг след това тя се извърна.

— Ще поръчам на градинаря да ги доведе. Как му беше името?

— Дъдли, госпожице.

— Отивам да му кажа. Не бива да се забравя, че точността е несравнима с нищо добродетел.

— Не бива, госпожице — направих поредния реверанс.

Обувките й затрополиха отново по дъсчения под и скоро вратата се затвори зад нея.

Сякаш докоснати с магическа пръчка, децата се измъкнаха изпод прашните дрехи в къщата за кукли.

Хана ми се усмихваше, но не разбирах какво толкова съм направила. По-важното бе, че недоумявах защо излъгах. Бях смутена, засрамена и развълнувана.