Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Хана! Какви ги говори той? Нали не си суфражетка?

— Естествено, че съм — отговори сестра й. — Ти също.

— А татко знае ли? — сниши заговорнически глас момиченцето. — Нали се сещаш колко много ще се ядоса.

— Ами! Кротък е като коте!

— По-скоро е лъв — с треперещи устни промълви Емелин. — Моля те, не го дразни, Хана.

— На твое място не бих се тревожил — обади се Дейвид. — Правата на жените са на мода в дамското общество напоследък.

Емелин не изглеждаше много убедена.

— Фани не ми каза такова нещо.

— Всеки, който се има за нещо повече, ще носи вечерен костюм по време на нейния дебют този сезон — отбеляза Дейвид.

По-малката сестра ококори очи.

Стоях неподвижно пред рафтовете с книги в пълно недоумение за значението на по-голяма част от думите. Чувала бях „суфражетка“, но според мен бе някакъв вид заболяване, каквото май се беше случило на госпожа Намърсмит от селото, когато тя си бе свалила корсета по време на Великденския парад, и съпругът й трябваше да я заведе в болница в Лондон.

— Само се заяждаш — сряза го Хана. — Това, че татко беше достатъчно несправедлив, за да спре Емелин и мен от училище, не значи, че при всеки повод ще се опитваш да ни изкараш глупави.

— Няма нужда да се опитвам — подхвърли момчето и отметна глава заради падналата над очите му къдрица.

Видя ми се толкова красив с тези златисти като на сестрите му коси, че затаих дъх.

— Все едно — продължи той. — Не сте загубили много. Училището е доста прехвалено занимание.

— Така ли? — повдигна вежди Хана. — Обикновено ти е приятно да покажеш какво губя. Защо е тази внезапна промяна? — Широко отворените й от любопитство наситено сини очи ми напомняха на синкава луна. Гласът й трептеше от вълнение. — Да не би да си направил нещо отвратително и да са те изхвърлили?

— Не, естествено — побърза да отвърне Дейвид.

— Смятам обаче, че в живота има по-важни неща от ученето. Според приятеля ми Хънтър най-доброто образование е самият живот. Тази година го записаха в Итън. Баща му е някакъв учен. Очевидно е открил нещо важно, защото кралят го удостои с титлата маркиз. Според мен е малко откачен. Робърт — също, ако може да се вярва на останалите момчета. Според мен обаче е страхотен.

— Е, твоят луд приятел Робърт Хънтър има късмет и може да си позволи да се държи пренебрежително към образованието си, но как да стана уважаван драматург, ако татко настоява да остана неграмотна? — въздъхна Хана, очевидно разочарована. — Щеше ми се да се бях родила момче.

— Аз пък не искам да ходя на училище — включи се и Емелин в разговора. — А и никак не ми се иска да съм момче. Няма да има рокли, ще трябва нося скучни шапки и да говоря по цял ден за спорт и политика.

— На мен пък ми се говори за политика — обади се Хана. В увлечението си тя тръсна глава и внимателно подредените букли и билидъфи се разместиха. — И бих започнала с това да накарам Хърбърт Аскуит да даде право на жените да гласуват.

— Може да станеш първият министър-председател на Великобритания — драматург.

— Точно така — кимна Хана.

— Аз пък си мислех, че искаш да станеш археолог като Гертруд Бел — обади се Емелин.

— Политик и археолог. Мога да бъда и двете. Двайсети век сме вече. — Тя смръщи загрижено чело. — Да можеше само татко да ми разреши да получа прилично образование!

— Знаеш го какво обича да казва за образованието на момичетата — напомни й Дейвид.

— Плъзгава плоскост за всички, които са склонни да се борят за правата на жените — със заучена интонация издекламира Емелин. — Освен това според него госпожица Принс ни учи на всичко необходимо.

— Какво друго да каже? Надява се да станем отегчителни съпруги на още по-отегчителни мъже, да говорим поносим френски, да свирим поносимо на пиано и да губим елегантно на бридж. Така няма да създаваме проблеми на никого.

— Никой не обичал жена, която мисли твърде много — допълни Емелин.

— Също като онази канадка — завъртя драматично очи Дейвид, — която с приказките си за политика го накара да се махне от златните мини и да си дойде у дома. Тази жена ни навлече големи неприятности.

— Не искам всеки да ме харесва — обади се отново Хана и вирна упорито брадичка. — Няма да имам добро мнение за себе си, ако всеки ме харесва.

— Ами значи можеш да се гордееш със себе си — успокои я Дейвид. — Бъди сигурна, че по-голямата част от приятелите ни не те харесват.

Тя смръщи лице, но чертите й много скоро се разтегнаха от усмивката, която озари лицето й въпреки желанието й.