Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Нямам намерение да повторя днес някой от противните й уроци. Омръзна ми да рецитирам „Дамата от Шалот“, докато тя си бърше носа.

— Плаче за загубената си любов — въздъхна прочувствено Емелин.

Хана само завъртя очи.

— Истина е — настояваше Емелин. — Чух баба да го казва на лейди Клем. Преди да дойде у нас, госпожица Принс е била сгодена.

— Вероятно се е осъзнала в последния момент — подхвърли Хана.

— Той се оженил за сестра й — уточни Емелин.

Тази информация накара Хана да замълчи, макар и за кратко.

— Трябвало е да го съди за нарушаване на обещание за брак.

— И лейди Клем каза същото и дори по-лошо, но според баба госпожица Принс не искала да му създава неприятности.

— Значи е глупачка — отсече Хана. — Без него ще й е по-добре.

— Колко си романтична — саркастично подхвърли Дейвид. — Нещастната жена е безнадеждно влюбена в мъж, когото никога няма да има, а ти се свиди да рецитираш от време на време по някое тъжно стихотворение. Жестокост, твоето име е Хана.

— Не съм жестока, а практична. Чувствата те карат да се забравиш и да правиш глупости.

Дейвид се усмихна с хитрата усмивка на по-големия брат, който знае, че с времето нещата ще се променят.

— Така си е — настояваше Хана упорито, — госпожица Принс по-добре да престане с всичко това и да започне да пълни главата си, а и нашите глави, с интересни неща. Като например строежа на пирамидите, изчезналия град Атлантида, приключенията на викингите…

Емелин се прозя, а Дейвид вдигна ръце в знак, че се предава.

— Все едно — въздъхна Хана и взе отново листовете си. — Само губим време. Да започнем от момента, в който Мириам се разболява от проказа.

— Това го правихме вече сто пъти — възрази Емелин. — Не може ли да правим нещо друго?

— Какво например?

— Ами не знам — сви тя рамене. Местеше поглед от Хана към Дейвид. — Какво ще кажете за Играта?

По онова време си беше игра, а не Играта. Беше съвсем обикновена. Емелин вероятно имаше предвид играта с кестени, с камъчета или на топчета — това бяха единствените игри, които знаех. Трябваше да мине известно време, докато започна да възприемам играта им с главно „И“. Много по-късно научих, че тя е свързана с тайни, с измислени приключения и фантазии. Но в онази сива, мъглива сутрин, когато капките дъжд трополяха по стъклата на прозореца в детската стая, нямах представа за какво става дума.

Скрита зад креслото, събирах с четката разпръснатите окапали листа на цветята и се мъчех да си представя какво е усещането, ако имаш братя и сестри. Винаги съм мечтала за това. Веднъж дори го споделих с мама и я попитах дали не бих могла да имам сестра. Или някой, с когото да си поклюкарствам, да заговорнича, да си шепна или да си помечтая. Помня, че майка ми се засмя, но с много горчивина и отговори, че за нищо на света няма да направи отново тази грешка.

Все се чудех какво ли е да принадлежиш на някаква група, да си член на племе например и да застанеш пред света с вече готови съюзници? Замислена прокарвах четката за прах по креслото пред мен и изведнъж осъзнах, че нещо под четката се движи. Одеялото, метнато отгоре, се вдигна и нечий старчески глас се обади:

— Хана? Какво става?

Оказа се, че там, сред възглавниците, седи прастара жена, която изобщо не бях видяла до този момент. Веднага се сетих, че това вероятно е „нани“ Браун — дойката. Чувала бях да говорят за нея с приглушен и пълен с уважение глас. Знаех, че е била бавачка на лорд Ашбъри и се смята за нещо като семейна институция, почти толкова, колкото и самата къща.

Вцепенена, стоях с вдигната четка, а три чифта яркосини очи не се отделяха от мен.

— Какво става, Хана? — повтори старицата.

— Нищо, нани Браун — съвзе се най-сетне Хана. — Репетираме тук. Ще говорим по-тихо.

— Внимавайте за Рейвърли, не го разигравайте твърде.

— Няма, нани — успокои я Хана. Гласът й прозвуча неочаквано дружелюбно, като се има предвид колко яростен бе преди малко. — Ще се стараем да пазим тишина. — Тя излезе напред и загърна грижливо дребната фигурка на жената. — Хайде, нани, миличка, почини си.

— Ще си затворя очите само за малко — сънливо отговори старицата. Клепачите й потрепнаха за миг и почти веднага след това дишането й стана равномерно и дълбоко.

Притиснах четката до гърдите си в очакване някое от децата да продума. И тримата ме гледаха с все така широко ококорени очи. В следващия миг си представих как ме завличат при Нанси или, още по-лошо, при господин Хамилтън, за да обясня защо съм се опитала да обърша прахта от заспалата нани. Представих си, естествено, и сърдитото лице на майка ми, когато ме връщат обратно у дома без никакви препоръки…