Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Стените бяха покрити с разлепени на места тапети, някога на сини и бели райета, които с течение на времето и под влияние на влагата бяха станали мръсносиви и на петна. Избелели сцени от приказки на Ханс Кристиан Андерсен висяха на едната стена: смелият оловен войник над огъня, момиченцето с червени обувки, малката русалка, която оплаква загубеното си минало. Всичко тук бе пропито с миризма на влага, на призрачни деца и на отдавна непочистена прах.

В единия край имаше опушена камина и кожено кресло, на съседната стена — огромен прозорец със заоблен свод. Като се покатерех на широкия дървен перваз и погледнех през прозореца, виждах двора, където два бронзови лъва, стъпили на поразрушени от времето постаменти, сякаш наблюдаваха имението и долината под него.

Пред прозореца бе оставено овехтяло люлеещо се конче — сиво на бели петна, с кротки черни очи, които сякаш ми благодаряха за това, че съм избърсала прахта. До него стоеше като мълчалив приятел Рейвърли — ловното куче на лорд Ашбъри от времето, когато бил още момче. Бе умряло, след като попаднало в капан. Препараторът се бе опитал да прикрие разкъсаната кожа, но очевидно раната е била твърде голяма и отдолу се виждаше част от пълнежа. Докато вършех работата си, покривах препарираното животно и се мъчех да си представя, че го няма в стаята, че не ме следи с празния си стъклен поглед и на тялото му няма зейнала рана.

Въпреки Рейвърли с миризмата на бавно разлагане и разлепените тапети това бе любимата ми стая. Както ме предупредиха, ден след ден заварвах стаята празна, децата все имаха занимания някъде другаде в имението. Бързах да свърша задълженията си, за да ми останат няколко свободни минути. Далеч от непрестанните забележки на Нанси, от мрачните укори на господин Хамилтън, от останалите свадливи прислужници, които ме караха да се чувствам така, все едно имам още много да уча. Единствено тук спирах, за да си поема дъх, да остана сама. Започвах да възприемам стаята като своя собствена.

При това имаше и книги, толкова много накуп не бях виждала — приключенски, исторически, приказки, — всичките наредени безразборно на огромните рафтове от двете страни на камината. Веднъж дори дръзнах да сваля една от тях, привлечена единствено от красивото й гръбче. Прокарах ръка по покритата с лек мухъл корица, разтворих я и разчетох името ТИМОТИ ХАРТФОРД. Отгърнах плътните страници, вдишах миризмата на пресен мухъл и се пренесох в друг свят и в друго време.

Бях се научила да чета в селското училище и учителката ми, госпожица Руби, приятно изненадана, че е открила толкова необичаен интерес към книгите у едно дете, започна да ми дава от своите: „Джейн Еър“, „Франкенщайн“, „Замъкът Отранто“. Когато й ги връщах, разговаряхме за любимите откъси. Госпожица Руби предложи дори да стана учителка. Мама замърмори недоволно, когато й казах. Много мило било, дето госпожица Руби подхвърля такива идеи, но идеите не слагали маслото и хляба на масата. Скоро след това ме изпрати в дома на хълма, в имението „Ривъртън“ при Нанси и господин Хамилтън и в детската стая.

Известно време тази стая се превърна в моя територия, книгите — в мои книги.

Един ден се събудихме с мъгла и не след дълго заваля дъжд. Докато бързах по коридора и си мислех, че ме чака илюстрованата детска енциклопедия, която бях открила предишния ден, непознати звуци ме накараха да спра.

Сигурно вятърът е довял нечии гласове от другите стаи, помислих си аз. Трябва да съм си въобразила. Открехнах вратата и за всеки случай надникнах предпазливо. Каква изненада! Вътре имаше някой. Млади хора, които се бяха разположили съвсем спокойно.

Без предупреждение или какъвто и да било знак, мястото вече не беше мое. Стоях вцепенена, нерешителна. Не знаех да продължа ли навътре, за да изпълня задълженията си, или да се върна по-късно. Надникнах отново, но се дръпнах, сепната от звука на внезапно избухналия вътре смях. Гласовете звучаха плътно и уверено. Мярнаха ми се лъскави коси и още по-лъскави панделки.

Цветята, оставени предишния ден, ми помогнаха да взема решение. Вазата стоеше на полицата над камината и през нощта няколко листенца се бяха отронили и лежаха на пода. Не можех да рискувам Нанси да ги види. Много ясно бе обяснила какви са задълженията ми. Също така ме предупреди, че мама веднага ще бъде уведомена, ако не се подчинявам на нарежданията й.

Спомних си заръките на господин Хамилтън и притиснах метлата и четката до гърдите си, докато пристъпвах на пръсти към камината. Правех всичко възможно да съм невидима. Напразно се стараех толкова. Тези тримата от раждането си бяха свикнали да живеят с армия от невидими. Правеха се, че не ме забелязват, също както и аз тях.