Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Как ли щеше да се справи без мен? Не беше добре напоследък. Често я чувах да стене нощем в леглото — знаех, че костите я болят. Случваше се сутрин пръстите й да са толкова схванати, че трябваше да нося топла вода и да ги разтривам, докато не се раздвижат достатъчно, та да може да улови кълбото с конци от кошничката. Госпожа Роджърс беше обещала да наминава всеки ден, а човекът, който носеше дрехите за кърпене, идваше два пъти в седмицата. Въпреки това щеше да е сама твърде много време. Трудно щеше да насмогне с работата без мен. От къде щеше да намира пари? Мизерната ми заплата не бе за пренебрегване, но май щеше да е по-добре да бях останала при нея.

Мама обаче настоя да дойда да работя тук. Остана глуха за възраженията ми. Само поклати глава и заяви, че тя знаела по-добре. Разбрала, че в имението търсят помощничка, и била убедена, че тъкмо аз съм подходяща. Не ми обясни откъде го знае. Напълно типично за майка ми с нейните тайни.

— Не е далеч и ще можеш да идваш в свободните дни да ми помагаш — бе единственото, което каза.

Вероятно е прочела по изражението ми, че никак не съм убедена в думите й, защото протегна ръка и докосна бузата ми — нещо твърде необичайно за нашите отношения. Подскочих от изненада й от допира на загрубелите от иглата пръсти.

— Хайде, дете, знаеш, че рано или късно ще трябва да си намериш място, където да работиш. Това, което се предлага сега, е и добра възможност. Ще видиш. Трудно ще намериш дом, в който взимат толкова малко момиче без никакъв опит. Господин Хамилтън може да е строг наглед, но пък е много справедлив. Госпожа Таунсенд — също. Бъди старателна и няма да имаш неприятности. — Пръстите й се сключиха около брадичката ми. — И, Грейси, никога не забравяй мястото си. Много млади момичета така си навличат белята.

Обещах да следвам заръките й и следващата събота, облечена с роклята си за неделното богослужение, потеглих неохотно по хълма към голямата къща на имението, за да се срещна с лейди Вайълет.

Лейди Вайълет ми обясни, че домакинството е сравнително малко и спокойно — била сама със съпруга си лорд Ашбъри, който бил зает през по-голяма част от времето с грижи за имението и с клубовете си, както и за нея. Двамата им синове — майор Джонатан и господин Фредерик, живеели в собствени домове със семействата си, но идвали тук от време на време. Положително съм щяла да ги видя един ден, ако се представя добре и остана в къщата. Тъй като били само двамата, не се налагало да имат допълнителна прислуга и оставили всичко на грижите на господин Хамилтън и госпожа Таунсенд, готвачката. В случай че са доволни от мен, това щяло да бъде достатъчна препоръка да ме задържат.

Жената замълча, но погледът й не слизаше от мен и изведнъж се почувствах като мишка, затворена в стъклен буркан. Неочаквано си дадох сметка, че полата ми е отпускана неколкократно, че имам реприз на единия чорап и той опира болезнено в обувката ми, че вратът ми е твърде дълъг, а ушите — прекалено големи.

Само след миг лицето на господарката на дома се разтегна — усмивката превърна очите й в леденостудени полумесеци.

— Виждаш ми се чиста, а и господин Хамилтън спомена, че боравиш добре с иглата. — Докато кимах в знак на потвърждение, тя се изправи и се запъти към писалището. Прокара ръка по ръба и попита, без да се обръща:

— Как е майка ти? Знаеш, нали, че преди години тя работеше при нас?

Отговорих, че този факт ми е известен, майка ми е добре и благодаря за проявения интерес. Трябва да съм отговорила правилно, защото точно в този момент тя каза, че ще ми плаща по петнайсет лири годишно и мога да започна на другия ден. След това позвъни на Нанси да ме изпрати.

Отлепих лице от прозореца, обърсах влагата, която дъхът ми остави по стъклото, и слязох от стола.

Куфарът ми стоеше още там, където го бях оставила — до леглото откъм страната на Нанси. Изтеглих го до скрина, където ми казаха, че мога да прибера вещите си. Докато ги подреждах — две блузи, две поли, чифт черни чорапи, които мама ме бе накарала да закърпя, за да ми е гоило през зимата, стараех се да не гледам към разкървавения елен и ужаса, застинал в очите му. Хвърлих предпазлив поглед към вратата и едва тогава с разтуптяно сърце извадих тайното си съкровище.

Това бяха общо три тома. Зелени, с подгънати ръбове и избелели букви на корицата. Прибрах ги в дъното на чекмеджето и ги покрих внимателно с шала си, за да не се виждат. Господин Хамилтън даде ясно да се разбере, че освен Библията нищо друго за четене не се допуска в къщата без неговото предварително одобрение. В противен случай рискуваш да ти го отнемат. Не бях някоя бунтарка и сега след толкова време, като се замисля, си давам сметка, че съм била изпълнена с чувство на дълг, но тогава за мен бе немислимо да живея без Холмс и Уотсън.