Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Така е.

— Лесно събрах информация за нея — почти във всяка клюкарска колонка по вестниците се споменава името й. Да не говорим за дневниците и писмата от половината необвързани тогава мъже.

— Да, тя беше известна личност — кимнах аз.

Урсула ме погледна изпод бретона си.

— Никак не ми беше лесно да разгадая характера на Хана.

— Така ли? — покашлях се отново аз.

— Оказа се истинска загадка. Не че не я споменават във вестниците — напротив. Тя също е имала доста обожатели. Но като че ли малко хора са я познавали. Възхищавали са й се, обожавали са я, но май не са я познавали истински.

Замислих се. Хана бе красива, умна, изпълнена с копнежи.

— Тя беше сложна личност.

— Да — съгласи се Урсула. — И аз останах с такова впечатление.

Рут, която досега само ни слушаше, попита:

— Едната от тях се е омъжила за американец, нали?

Погледнах я изненадано. През целия си живот се бе старала да не научи нищо за сестрите Хартфорд.

— Прочетох някои материали — отвърна тя, срещнала погледа ми.

Съвсем типично за Рут — да се подготви за посещението ни, независимо че поводът й е неприятен.

Сетне се обърна към Урсула и предпазливо попита, сякаш се притесняваше да не допусне грешка:

— Едната от тях се е омъжила след войната, нали? Коя?

— Хана. — Ето. Направих го. Произнесох името й на глас.

— А другата сестра? — продължи Рут. — Емелин? Тя омъжвала ли се е изобщо?

— Не — отговорих аз. — Беше сгодена.

— Няколко пъти — с усмивка добави Урсула. — Изглежда, не е могла да се спре на един мъж.

О, не, направи го. Накрая се спря.

— Предполагам, никога няма да разберем точно какво се е случило през онази нощ — додаде Урсула.

— Не — съгласих се аз. Уморените ми стъпала пулсираха в твърдите кожени обувки. Довечера щяха да са подути, Силвия щеше да ми се скара и после да предложи да ги накисна във вода. — И аз така предполагам.

Рут се изправи на стола си.

— Но вероятно знаете какво се е случило в крайна сметка, госпожице Райън. Нали правите филм от тази история.

— В най-общи линии — съгласи се Урсула. — Прабаба ми е била на гости в имението „Ривъртън“ в онази вечер — била е далечна роднина на сестрите — и разказът й се превърна в легенда за нашето семейство. Разказала я на баба ми, тя пък на майка ми и мама — на мен. Всъщност много пъти съм чувала историята и всеки път ми правеше впечатление. Винаги съм знаела, че един ден ще направя филм по нея. — Усмихна се и сви рамене. — Но в една история неминуемо има тъмни петна, не е ли така? Събрала съм цели папки с материали по случая — полицейски отчети, публикации във вестниците, но все втора ръка сведения. И доста сериозно цензурирани, струва ми се. За съжаление двамата свидетели на този инцидент отдавна не са сред живите.

— Трябва да призная, че темата ми се струва доста мрачна за филм — отбеляза Рут.

— О, не, напротив, превъзходна е — възрази Урсула.

— Обещаващ поет, истинска звезда на литературния небосклон в Англия, се самоубива край езерото по време на шумно празненство. Единствени свидетели са двете красиви сестри, които никога повече няма да си проговорят. Едната е неговата годеница, а за другата се говори, че му е била любовница. Невероятно романтична история.

Топката в стомаха ми леко се отпусна. Значи тайната им все още не беше разкрита. Урсула не знаеше истината. Защо ли бях допуснала обратното? Запитах се също що за криворазбрана лоялност ме караше да ги браня. И защо, след всички тези години, за мен все още не беше без значение какво мислят хората.

Естествено, знаех отговора. Защото така бях родена. Господин Хамилтън ми го каза в деня, когато си тръгнах и стоях на най-горното стъпало на изхода за слугите, с кожената чанта, побрала малкото ми лични вещи, а госпожа Таунсенд плачеше в кухнята. Каза ми, че го нося в кръвта си, точно както майка ми и нейните родители преди мен, че е голяма глупост да напускам една хубава къща и добро семейство. Той осъждаше загубата на лоялност и гордост, превърнали се в масово явление сред английската нация, и се бе врекъл, че няма да позволи същото да се случи и в „Ривъртън“. Напразно сме спечелили войната, щом ще загубим обноските си.

Отново ми дожаля за него — толкова безкомпромисен и убеден, че ако напусна службата си, поемам по пътя към морален и финансов упадък. Много по-късно започнах да разбирам какъв ужас е изпитвал дългогодишният иконом, колко бурни са били социалните промени около него, които са го следвали по петите. Колко отчаяно е копнеел да се запазят старите обичаи и принципи, създаващи му усещане за сигурност.