Кейт Мортън: Изплъзване от времето

Тази сутрин, сякаш в предчувствие за близката пролет, времето е меко и седя на метален стол под бряста в градината. Според Силвия за мен е добре да глътна малко свеж въздух и ето ме, играя на криеница с плахото зимно слънце. Страните ми са ледени и отпуснати като праскови, стояли твърде дълго в хладилника.

Мисля си за деня, в който се появих в „Ривъртън“. Все още е съвсем ясен в съзнанието ми. Годините, които ме деляха от този момент, сякаш се свиха и отново е 14 юни 1914 година. Отново съм на четиринайсет — наивна, недодялана, изплашена до смърт, пристъпвам след Нанси нагоре по изстърганите до бяло стъпала от бряст. Полата й свисти енергично при всяка крачка и сякаш свидетелства колко съм несръчна. Катеря се мъчително, дръжката на куфара прерязва вече пръстите на ръката ми. В един миг загубвам Нанси от поглед, завила е по следващата поредица стъпала и само острият звук от полата й ме насочва накъде да вървя…

Когато Нанси стигна най-горната площадка, тя продължи напред по тъмен коридор с нисък таван, докато най-сетне токчетата на обувките й спряха пред малка врата. Извърна недоволно смръщеното си лице, наблюдавайки как залитам по коридора. Сърдито присвитите й очи бяха черни също като косите й.

— Какво ти става? — попита тя. Колкото и да се стараеше, не можеше да прикрие ирландския си акцент. — Не знаех, че си толкова мудна. Госпожа Таунсенд не спомена нищо такова.

— Не съм мудна. Куфарът ми… Много е тежък.

— Голяма работа, един куфар — врътна тя глава. — Не разбирам що за прислужничка ще си, след като не можеш да пренесеш един куфар с дрехи. Гледай господин Хамилтън да не те види как влачиш метлата като чувал с брашно.

Тя отвори със замах вратата. Озовахме се в тясна стая, в която миришеше на нещо особено… на картофи може би. Половината от стаята, от желязното легло и от скрина щеше да е моя.

— Това е. Ей там е твоето място — посочи тя далечния край на леглото. — Аз съм на отсамната страна и ще ти бъда благодарна, ако не пипаш нещата ми. — Тя прокара ръка по ръба на скрина, покрай разпятието и Библията, покрай четката за коса. — Не разрешавам да оставяш следи от мръсни пръсти. А сега извади по-бързо нещата си, облечи униформата и слизай долу да започнеш работа. Никакво разтакаване, а и през ум да не ти минава да напускаш помещенията за прислугата. Обядът днес ще е в дванайсет, защото внуците на господаря пристигат. А не сме готови още със стаите. Никак не ми се иска да ходя да те търся. Дано не си от ония, дето се заплесват.

— Не съм, Нанси — троснато отвърнах аз. Не ми хареса намекът й, че може да съм крадла.

— Ще видим — поклати тя глава. — Казах, че ми трябва още едно момиче, а виж кого ми пращат. Никакъв опит, никакви препоръки, на всичкото отгоре има вид на смотла.

— Не съм…

— Млък! — тропна с крак Нанси. — Госпожа Таунсенд ми каза, че майката ти е чевръста и за всичко я бива, а крушата не падала по-далеч от дървото. Гледай наистина да е така. Господарката хич не понася туткави хора, аз — също. — Тя тръсна глава възмутено, завъртя се на пета и ме остави сама в тясната таванска стаичка. Ритмичното свистене на полата й постепенно заглъхна.

Затаила дъх, чаках да настъпи тишина.

Останала сама в притихналата стая, отидох на пръсти до вратата и я затворих. Обърнах се, за да огледам новото си жилище.

Нямаше кой знае какво за гледане. Прокарах пръсти по рамката на леглото, пъхнах глава в тясното пространство, което стръмният покрив образуваше с пода. Дюшекът бе покрит със сиво одеяло, закърпено умело от нечии сръчни пръсти в единия край. Единствената украса в стаята бе малка картина, изобразяваща ловна сцена. Виждаше се прострелян със стрела елен, от чийто хълбок течеше кръв. Побързах да отклоня очи от умиращото животно.

Предпазливо приседнах на ръба на леглото, като много внимавах да не смачкам чаршафите. Пружините изскърцаха и аз отскочих изплашено. Усетих как лицето ми пламва от тревога.

Лъч светлина, в който играеха множество прашинки, влизаше през тесния прозорец. Коленичих върху стола и надникнах навън.

Стаята гледаше към задния двор, беше толкова високо, че виждах отвъд градината с розите, оттатък дървените решетки с увивни растения, та чак до южния фонтан. Знаех, че отвъд е езерото, а на отсрещния му бряг са селото и къщата, в която бях прекарала своите четиринайсет години. Представих си мама, превила гръб над дрехите за кърпене, до прозореца в кухнята, където светлината бе най-добра.