Кейт Мортън: Изплъзване от времето

Силвия ме придружи до салона, все още се мъча да го наричам така, където се сервира закуската и където трябваше да изчакам Рут, предложила (въпреки онова, което диктуваше здравият й разум, както сама се изрази) да ме закара до Шепъртън Студиос. Помолих Силвия да ме настани сама на масата в ъгъла, да ми донесе чаша сок и прочетох отново писмото от Урсула.

Рут пристигна точно в осем и половина. Може и да е имала колебания доколко е разумно да предприемам това пътешествие, но както винаги беше педантично точна. Чувала съм да казват, че децата, родени в смутни времена, са много изрядни и Рут, дете на Втората световна война, потвърждаваше правилото. Толкова по-различна беше от Силвия, която, само с петнайсет години по-млада, се докарваше в тесни поли, смееше се прекалено шумно и сменяше цвета на косата си за всяко ново гадже.

Рут се появи и прекоси стаята, елегантно облечена, с безукорна прическа, но скована като стълб на ограда.

— Добро утро, мамо — поздрави тя и докосна лицето ми със студените си устни. — Закуси ли вече? — Погледна наполовина празната чаша със сок. — Надявам се, че си хапнала нещо повече от това. И бездруго ще ни хванат сутрешните задръствания, няма да има време да спираме. — Погледна часовника си. — Ще посетиш ли тоалетната?

Поклатих глава и се зачудих кога аз се бях превърнала в детето.

— Сложила си медальона от татко! Цяла вечност не съм го виждала. — Тя се пресегна да го оправи и кимна с одобрение. — Имаше невероятен вкус, нали?

Съгласих се и се умилих от склонността на малките деца безрезервно да вярват на дребните неистини, изречени от възрастните. Заля ме вълна на обич към опаката ми дъщеря, но бързо се преборих с уморената, стара майчина вина, която изплуваше всеки път, щом видех тревожното й лице.

Тя взе ръката ми, втъкна я под нейната и подаде в другата ми ръка бастуна. Много от обитателите тук предпочитаха проходилки или дори моторизирани инвалидни колички, но аз все още се справях добре с бастуна, а пък и трудно променях старите си навици.

Добро момиче беше моята Рут — сигурна и стабилна. Днес се бе облякла официално, както би направила, ако отиваше на среща с адвоката или лекаря си. Бях сигурна, че ще го стори. Искаше да направи добро впечатление, да покаже на режисьорката, че независимо какви ги е вършила майка й в миналото, тя, Рут Брадли Маккорт, бе уважавана представителка на средната класа.

Потеглихме в мълчание и след малко дъщеря ми се залови да настройва радиото. Пръстите й бяха на възрастна жена, с подути кокалчета и очевидно всяка сутрин напъхваше с усилие пръстените си. Стряскащо е да видиш собственото си дете да остарява. Погледнах своите отпуснати в скута ръце. Толкова заети в миналото, с тежка работа или сложни манипулации, сега те лежаха посивели, безжизнени, бездейни. Рут най-сетне се спря на станция за класическа музика. Водещият говори известно време, доста глуповато, за изминалия уикенд, след което пуснаха Шопен. Съвпадение бе, разбира се, че тъкмо днес щях да чуя отново валса му в си минор.

Рут отби пред няколко огромни бели сгради, правоъгълни като самолетни хангари. Изгаси мотора и за миг остана загледана пред себе си.

— Не разбирам защо се съгласи на всичко това — тихо започна тя, а устните й бяха плътно присвити. — Толкова много си направила през живота си. Пътувала си, учила си, отгледала си едно дете. Защо трябва да си припомняш каква си била?

Тя не очакваше отговор и аз не й го дадох. Рязко въздъхна, скочи от колата, извади бастуна от багажника и ми помогна да сляза.

Отпред вече ни чакаше млада жена — с много дълга руса коса, пусната свободно по гърба, а отпред подстригана на гъст бретон. Беше от типа момичета, които бихте определили като безлични, ако не бяха невероятните тъмни очи. Те сякаш принадлежаха на маслен портрет — кръгли, дълбоки, изразителни, блестящи като незасъхнала още боя на художник. Втурна се към нас и усмихната широко, взе дланта ми, отпусната върху ръката на Рут.

— Госпожо Брадли, толкова се радвам, че успяхте да дойдете. Аз съм Урсула.

— Грейс — отговорих аз, преди Рут да успее да добави „доктор“ пред името ми. — Наричайте ме Грейс.

— Грейс — с грейнало лице повтори Урсула. — Не мога да ви опиша колко бях щастлива, като получих писмото ви. — Акцентът й беше британски, което ме изненада след американския адрес на плика. — Много ви благодаря, че приехте да сте шофьор днес.

Усетих как Рут се стегна до мен.

— Едва ли мислите, че бих оставила майка си да пътува с автобус.