Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Моля да ме извините за безпокойството, но започваме снимките в края на февруари в Шепъртън Студиос, Северен Лондон, и много ми се иска дотогава да се свържа с Вас. Искрено се надявам, че ще ни помогнете в този проект. Може да ме търсите чрез госпожа Джан Райън, Ланкастър Корт 5/45, Фулъм, Лондон.

С уважение Урсула Райън“

Миналата година през ноември сънувах кошмар.

Беше 1924 година и отново бях в имението „Ривъртън“. Всички врати зееха отворени и лекият летен вятър развяваше копринените завеси. Цигулките на оркестъра, на хълма под вековен клен, свиреха мързеливо в горещината. Въздухът ехтеше от шумен смях и звън на кристални чаши, а небето бе оцветено в онова синьо, което смятахме, че войната е унищожила завинаги. Един от изискано облечените в черно и бяло сервитьори започна да налива шампанско върху кула от чаши и гостите изръкопляскаха, зашеметени от бляскавото разточителство.

Както това става само насън, наблюдавах някак отстрани как се движа между гостите. Обикалях бавно, много по-бавно, отколкото в действителност би могло, а останалите хора се сливаха в облак от коприна и пайети.

Търсех някого.

След това сцената се смени и аз се озовах при лятната къща — но не тази в „Ривъртън“, не би могло да е тя. Това съвсем не беше лъскавата нова сграда, която Теди беше проектирал, а стара постройка, със стени, обвити в бръшлян, който сякаш се опитваше да проникне през прозорците и да задуши колоните.

Някой викаше името ми. Женски глас, откъм задната част, при езерото. Докато тичах надолу, си проправях път между най-високите тръстики. На брега на езерото видях приведена фигура.

Беше Хана, облечена в сватбената си рокля, с кал, полепнала по апликираните рози отпред. Вдигна поглед към мен. Лицето й бе бледо, когато се появи от тъмнината. Гласът й смрази кръвта ми.

— Закъсня — посочи ръцете ми тя. — Много закъсня.

Сведох очи към дланите си, все още млади, покрити с тъмна речна кал, и видях, че държа вкочаненото тяло на мъртва хрътка.

Знам какво предизвика този сън. Писмото на режисьорката. Напоследък не получавам много поща — от време на време задължителна картичка от пътуването на някоя приятелка, официално писмо от банката, където държа спестяванията си, покана за кръщенето на деца, чиито родители с изненада разбирам, че вече са пораснали.

Писмото на Урсула бе пристигнало един вторник сутринта в края на ноември и Силвия го донесе, когато дойде да оправи леглото ми. С високо повдигнати изрисувани вежди, тя размаха плика.

— Писмо. Съдейки по марката, от Щатите е. Може би от внука ти? — Лявата й вежда се изви нагоре като въпросителен знак, а гласът й се сниши до дрезгав шепот. — Ужасна работа. Наистина ужасна. А такъв симпатичен млад мъж!

Докато Силвия цъкаше с език, аз й благодарих за писмото. Харесвам тази жена. Тя е една от малкото, които поглеждат отвъд бръчките на лицето ми и съзират притаилото се двайсетгодишно момиче, скрито вътре. Въпреки това отказвам да бъда въвлечена в разговор за Маркъс.

Помолих я да дръпне завесите и тя за миг стисна устни, преди да премине на другата си любима тема — времето, вероятността да завали сняг за Коледа и болките, които студът би предизвикал у болните от артрит в дома. Отговарях, когато се налагаше, но умът ми бе зает с плика в ръцете ми с изписан на ръка адрес, с чуждестранната марка и намачканите ъгълчета, доказателства за дългото пътешествие.

— Искаш ли да ти прочета писмото? — с надежда предложи Силвия и потупа възглавницата. — Малко да си починат очите ти.

— Няма нужда, благодаря ти. Но би могла да ми подадеш очилата.

Щом Силвия си тръгна, като преди това обеща, че ще се върне и ще ми помогне да се облека, когато оправи и другите стаи, аз отворих плика и с треперещи пръсти, вече нещо обичайно, извадих листа, с надеждата, че най-сетне той ще се завърне у дома.

Оказа се, че не е от Маркъс. Писмото беше написано от млада режисьорка, решила да прави филм за миналото. Искаше да прегледам декорите и да си спомня събития и места от отдавна отминали времена. Тя нямаше как да знае, че бях прекарала живота си в опит да ги забравя.

Не обърнах внимание на писмото. Внимателно го сгънах и го мушнах между страниците на книгата, която вече се бях отказала да чета. Едва тогава въздъхнах. Не за пръв път нещо ми напомняше за онова, което се случи в „Ривъртън“, за Роби и за сестрите Хартфорд. Веднъж хванах края на някакъв документален филм за поетите по време на войната, който Рут гледаше. Щом лицето на Роби изпълни екрана, а името му, изписано с непретенциозен шрифт, се появи отдолу, цялата настръхнах. Но нищо повече не се случи. Рут дори не трепна, коментаторът продължи монолога си, а аз — да подсушавам измитите чинии от вечерята.