Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Имаш късмет, че не успя да провалиш всичко. — Отпусна се на един по-висок камък и загърна сакото около тялото си. — Тъй като най-вероятно съм си изкълчила крака, ще трябва да пропусна останалите танци, но добре е да се връщам, че да не изпусна и фойерверките.

— Ще изчакам да си починете, за да ви помогна по обратния път.

— Май ще се наложи.

Поседяхме така минута-две, заслушани в музиката на оркестъра, прекъсвана от време на време от възторжените гласове на танцуващите. Емелин разтри глезена си и стъпи няколко пъти на земята, за да провери устойчивостта си.

Ранна утринна мъгла започна да се трупа над заблатените места и бавно се придвижи към езерото. Задаваше се пореден горещ ден, но заради мъглата нощта бе студена.

Емелин потрепери и се зае да разглежда сакото, с което беше наметната. Порови във вътрешните джобове и съвсем неочаквано нещо проблесна на лунната светлина — черно и лъскаво. Прикрепен за подплатата, там имаше пистолет.

Забелязала реакцията ми, Емелин се извърна и ококори очи.

— Не ми казвай, че за първи път в живота си виждаш пистолет. Какво дете на природата си, Грейс! — Тя измъкна оръжието и ми го подаде. — Ето, подръж го.

Поклатих отрицателно глава и се усмихнах накриво. Да не бях намирала онези писма. За първи път искрено съжалих, че Хана ме е включила в техните игри.

— Май наистина е по-добре да не го пипаш — отбеляза Емелин. — Оръжие и празненства, комбинацията никога не е добра.

Тя върна пистолета на мястото му и продължи да рови по джобовете на дрехата, докато най-сетне намери плоско сребристо шише. Отвъртя капачката и отмятайки глава назад, отпи.

— Скъпият ми Хари — въздъхна тя и премлясна. — Винаги е подготвен. — Отпи още една глътка и прибра бутилчицата. — Да вървим. Взех си болкоуспокояващото.

Помогнах й да се изправи и застанах така, че да се подпре на мен.

— Това ще свърши работа, стига ти да не… — Тя спря насред изречението.

След като почаках известно време, вдигнах глава и попитах:

— Госпожице?

Чух учестеното й дишане и проследих погледа й. Бе извърнала лице към лятната къща, където Хана продължаваше да стои, но вече не беше сама. С нея имаше някакъв мъж, от чиято долна устна висеше цигара. Стискаше в ръка малък куфар.

Емелин първа го позна.

— Роби! — възкликна тя, напълно забравила за болките в крака. — Божичко! Това наистина е Роби.

Емелин се устреми, куцукайки, обратно към брега. Останах, скрита в сенките.

— Роби! — викаше тя и махаше с ръка. — Хей, Роби! Насам!

Хана и спътникът й застинаха и се спогледаха.

— Какво правиш тук? — развълнувано попита Емелин. — И защо, за бога, идваш от задния път?

Мъжът извади цигарата от устата си и започна да опипва филтъра, докато издишваше.

— Да вървим при останалите — предложи Емелин. — Ще ти намеря питие.

Роби извърна лице към езерото и отсрещния бряг. Забелязах метален блясък в далечината. Разбрах, че е мотоциклет, спрял там, където далечните ливади стигат до езерото.

— Знам какво става — рече Емелин. — Помагаш на Хана за играта.

— Ем… — излезе напред Хана и попадна в осветено от луната петно.

— Хайде да се връщаме при къщата и да намерим стая за Роби. Ще оставим там куфара му.

— Той няма да ходи в къщата — рече Хана.

— Че защо? Тук ли ще стои цяла нощ? — засмя се звънко Емелин. — Юни е наистина, но е хладно, мили мои.

Хана хвърли поглед към Роби и нещо неизказано премина между тях.

Емелин го забеляза и в този миг видях как радостта на лицето й първо застина, после върху него се изписа обърканост, а тази ужасна обърканост се превърна в осъзнаване. Месеците в Лондон. Ранните пристигания на Роби на номер седемнайсет, начинът, по който е била използвана.

— Няма игра, нали? — попита тихо тя.

— Не.

— А писмото?

— Беше грешка — отбеляза Хана.

— Защо изобщо го написа?

— Не исках да се губиш в догадки. Къде и защо съм отишла. — Тя обърна глава към Роби, той кимна и тя допълни: — Къде сме отишли ние.

Емелин мълчеше.

— Хайде — нервно подкани Роби Хана, като взе куфара и тръгна към езерото. — Закъсняваме.

— Моля те, разбери ме, Ем — рече Хана. — Ти сама каза, помниш ли, че всяка ще остави другата да има живота, който иска. — Тя се поколеба. Роби й даваше знак да побърза. Хана заотстъпва. — Сега не мога да ти обясня, защото нямам време, но ще ти пиша, за да ти съобщя къде сме. Ще идваш при нас. — Тя се обърна да последва Роби, който вече крачеше по мъгливия край на езерото.