Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Така е, госпожо.

— Защо ли не ми е направила впечатление досега?

Отидохме в стаята й се залових да навия косите й, но задачата се оказа трудна. Тя не успяваше да остане неподвижна достатъчно дълго, за да закрепя буклите с фиби, и загубих много време в развиване и повторно навиване.

След като криво-ляво закрепих къдриците, извадих роклята. Копринена и сребриста на цвят, тя бе дълбоко изрязана на гърба и се държеше на кръстосани тънки връзки. Спускаше се два-три сантиметра под коляното.

Докато Хана придърпваше надолу подгъва, отидох да донеса обувките. Подарък бяха от Теди — сребърна коприна с тънки панделки наместо каишки. Донесъл ги беше от Париж.

— Не — възрази Хана. — Не тези. Ще обуя черните.

— Но, госпожо, вие толкова много ги харесвате!

— Черпите са по-удобни — лаконична бе тя и се наведе да опъне чорапите си.

— След като роклята е със същия цвят, не разбирам…

— Казах черните, Грейс. За бога, не ме карай да повтарям.

Поех дълбоко въздух. Върнах сребърните и взех черните.

Хана веднага съжали за резкия тон.

— Много съм нервна и не биваше да си го изкарвам на теб. Много се извинявам, Грейс.

— Няма нищо, госпожо. Естествено е да се вълнувате.

Извадих фибите и къдриците се спуснаха на руси вълни около раменете. Направих път от едната страна, разресах ги и закрепих кичурите с диамантена шнола. Хана се наведе към огледалото, за да закачи перлените обеци. Без да иска, прещипа пръста си с клипса и изруга тихичко.

— Бързате, госпожо — предпазливо отбелязах аз. — С тези обеци трябва да сте по-внимателна.

— Днес съм страшно несръчна — рече тя и ми ги подаде.

Тъкмо слагах около врата й няколко реда перли, когато първата кола с гостите, които се очаквала да пристигнат за вечерта, спря пред входа. Чухме как гумите изхрущяха по чакъла.

— Ето, готова сте.

— Надявам се, Грейс. — Тя се вгледа в отражението си. — Дано не съм пропуснала нещо.

— Не мисля, госпожо.

Тя приглади бързо краищата на веждите си с пръсти. След това премести по-надолу единия ред перли, но го върна обратно и въздъхна шумно.

Прозвуча писък на кларнет.

Хана се сепна и изплашено пое въздух.

— Божичко!

— Трябва да е вълнуващо да видиш как плановете ти най-сетне дават резултат — позволих си да отбележа аз.

Тя рязко изви очи към отражението ми в огледалото и погледите ми се срещнаха. Сякаш се канеше да каже нещо, но се въздържа. Само стисна ярко начервените си устни.

— Имам нещо за теб, Грейс. Подарък.

— Днес нямам рожден ден, госпожо — стъписах се аз.

Тя се усмихна и отвори чекмеджето на тоалетката си. Извърна се към мен, стиснала нещо в шепа. Протегна ръка и го пусна в дланта ми.

— Госпожо — зяпнах аз от вълнение. — Това е вашият медальон!

— Беше. Беше мой. Сега вече е твой.

Неочакваните подаръци винаги ме притесняваха.

Протегнах ръка да го върна.

— Не, госпожо, моля ви, недейте. Благодаря, но недейте.

Тя категорично бутна обратно дланта ми.

— Настоявам, Грейс. В знак на благодарност за всичко, което направи за мен.

Дали в този миг не трябваше да усетя първия знак за надвисналата опасност?

— Върша си работата, госпожо — побързах да я уверя аз.

— Вземи го, Грейс. Моля те.

Преди да успея да повторя възраженията си, долових нечие присъствие на прага на стаята. Теди — висок и елегантен с тъмния си костюм, бе дошъл да я вземе. По пригладената с брилянтин коса личаха следите на гребена, а челото му нервно потрепваше.

Скрих в шепата си медальона.

— Готова ли си? — попита той Хана и докосна върховете на мустаците си. — Онзи приятел на Дебора — Сесил, как му беше фамилията, — е, фотографът, иска да направи снимка на семейството, преди да са дошли гостите. — Удари два пъти с длан рамката на вратата и тръгна по коридора с думите: — Къде се е дянала Емелин?

Хана прокара длани по роклята от кръста надолу. Забелязах, че ръцете й треперят.

— Пожелай ми късмет — усмихна се тя напрегнато.

— Късмет, госпожо.

И тогава тя направи нещо, което ме изненада — извърна се и ме целуна по бузата.

— И на тебе, Грейс. — Стисна дланите ми и забърза след Теди.

Известно време наблюдавах през прозореца какво става долу. Господата и дамите в зелени, жълти и розови тоалети излизаха на терасата и оттам по каменните стъпала отиваха на моравата. Въздухът бе изпълнен със звуците на джаза. Китайските фенери примигваха на лекия вечерен вятър. Наетите от господин Хамилтън келнери се движеха сред сгъстяващата се тълпа, с вдигнати високо огромни сребърни подноси, искрящо шампанско. Емелин, в блестящ розов тоалет, поведе смеещ се мъж към дансинга, за да покажат шими-шейк.