Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Мили мой! Такова нещо не съществува.

Будна съм. Маркъс седи до мен на стола и пише в бележника си. Вдига поглед.

— Здравей, Грейс! — усмихва се той. Оставя настрани бележника. — Радвам се, че си будна. Исках да ти благодаря.

Да благодари на мен? Повдигам вежди.

— За записите. — Хванал е ръката ми. — За разказите, които изпрати. Бях забравил колко много обичам истории, да ги чета, да ги слушам, да ги пиша. Откакто Ребека… Такъв удар… Просто не можех… — Поема дълбоко дъх и ми се усмихва. — Бях забравил колко са ми нужни историите.

Радост, или може би надежда, жужи затоплящо под ребрата ми. Искам да го окуража. Да го накарам да разбере, че времето е господар на перспективата. Безпристрастен господар, който действа безотказно. Трябва да съм направила някакво усилие, защото той тихо казва:

— Не говори. — Повдига ръка и ме гали нежно по челото. — Почивай си.

Затварям очи. Колко ли дълго лежа така? Спя ли?

Когато отново ги отварям, прошепвам с дрезгав глас:

— Има още един. Още един запис. — Посочвам скрина и той отива да провери.

Намира касетата, затрупана от снимки.

— Този ли?

Кимам.

— Къде е касетофонът ти? — пита той.

— Не, не сега, по-късно — бързо отговарям аз.

Той се изненадва за миг.

— След това — казвам аз.

Той не пита „след какво?“ Няма нужда. Мушва касетата в джоба на ризата си и я потупва. Усмихва ми се, идва при мен и ме гали по бузата.

— Благодаря ти — нежно казва. — Какво щях да правя без теб?

— Ще се оправиш — казвам аз.

— Обещаваш ли?

Не давам обещания, вече не. Но впрягам всичките си сили, за да се протегна и да хвана ръката му.

Здрач е. Познавам по виолетовата светлина. Рут е до вратата на спалнята ми с чанта под мишница, а очите й са загрижени.

— Не съм закъсняла, нали?

Маркъс става и взема чантата й, после я прегръща.

— Не, не си.

Ще гледаме филма, филма на Урсула, всички заедно. Семейно събитие. Рут и Маркъс го организират и като ги гледам как заедно правят планове, нямам намерение да им се бъркам.

Рут идва да ме целуне и поставя стол до леглото ми за себе си.

Още едно почукване по вратата. Това е Урсула.

Още една целувка по бузата ми.

— Успя. — Това е Маркъс, радва се.

— Не бих го пропуснала — отвръща Урсула. — Благодаря, че ме покани.

Тя сяда от другата ми страна.

— Ще спусна щорите. Готови ли сте? — пита Маркъс.

Светлината угасва. Маркъс придърпва един стол и сяда до Урсула. Прошепва й нещо, което я разсмива. Обгърната съм от приятното усещане за завършеност.

Зазвучава музика и филмът започва. Рут се пресяга и стисва ръката ми. Виждаме кола в далечината. Криволичи по черен път. На предните седалки мъж и жена пушат. Жената носи рокля с пайети и боа около шията. Стигат до автомобилната алея на „Ривъртън“ и колата се изкачва на билото. Къщата е огромна и студена. Идеално е уловила грандиозното, меланхолично величие. Един лакей ги посреща и се озовават в стаята на прислугата. Познавам по пода, по шумовете. Чаши за шампанско. Нервно вълнение. Нагоре по стълбите. Вратата се отваря. През стаята, и сме вън на терасата.

Тайнствено усещане. Сцената на празненството. Китайските фенери на Хана блещукат в тъмнината. Джаз бендът с кларнета. Щастливи хора танцуват чарлстон.

Чува се ужасен гръм и се събуждам. Във филма е, това е изстрелът. Заспала съм и пропуснах кулминационния момент. Няма значение. Знам как завършва филмът. На брега на езерото в имението „Ривъртън“, пред очите на две красиви сестри, Роби Хънтър, ветеран от войната и поет, се самоубива.

И, разбира се, знам, че не се случи точно това.

Най-после. След деветдесет и девет години и моят край настъпи. Последната нишка, която ме държеше, се скъса и северният вятър ме отвява. Най-после се губя в нищото.

Чувам, че са неподвижни. Едва осъзнавам, че са там. Рут държи ръката ми. Маркъс лежи в края на леглото. Усещам топлината му в краката си.

На прозореца има още някой. Тя най-после излиза от сянката и аз се вглеждам в най-красивото лице. Това е майка ми, това е Хана, това не е нито едната от двете.

Усмихва се. Протяга ръка. Излъчва милосърдие и опрощение, и спокойствие.

Поемам я.

Стоя до прозореца. Виждам се на леглото, стара, крехка и бяла. Пръстите ни се докосват, устните ми мърдат, но не намират думи.

Дишане и издишане.

Хъркане.

Избавление.

Рут затаява дъх.

Маркъс вдига поглед.

Но мен вече ме няма.

Обръщам се и не поглеждам назад.

Моят край е дошъл. И изобщо не възразявам.