Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Запалва двигателя и бавно напускаме паркинга. Докато навлизаме в затъмнения от листата тунел над автомобилната алея, имам смътното усещане, че за последен път предприемам това пътуване, но не се обръщам назад.

Известно време се движим мълчаливо.

— Знаеш ли, има едно нещо, което винаги ме е занимавало — обажда се Урсула.

— Кажи?

— Сестрите Хартфорд са видели как го извършва, нали така? — Тя крадешком ме поглежда. — Но какво са правили те долу при езерото, след като се предполага, че е трябвало да бъдат на празненството?

Не отговарям и тя отново ме поглежда, може би се чуди дали съм я чула.

— Какво реши? — питам аз. — Какво се случва във филма?

— Виждат го, че изчезва, проследяват го до езерото и се опитват да го спрат. — Тя повдига рамене. — Навсякъде търсих, но не открих разпитите на Емелин и Хана. Наложи се да се досещам. Така беше най-разумно.

Кимам.

— Освен това според продуцентите е по-наситено с напрежение, отколкото ако случайно го виждат.

Отново кимам.

— Сама ще прецениш — рече тя, — когато гледаш филма.

Преди време имах намерение да отида на премиерата, но сега знам, че няма да е по силите ми. Изглежда, и Урсула го знае.

— Ще ти донеса копие от филма при първа възможност — обещава тя.

— Бих се радвала.

Колата завива към входа на „Хийтвю“.

— О! — възкликва тя с ококорени очи и поставя ръка върху моята. — Готова ли си за музиката по посрещането?

Рут е там и чака. Очаквам да видя как е стиснала устни, за да прикрие неодобрението си. Но не. Усмихва се. Петдесет години се размиват и я виждам като дете. Преди още животът да има възможност да я разочарова. Държи нещо и го размахва. Писмо. И аз знам от кого е.

Той е тук. Маркъс си дойде. През последната седмица идва да ме види всеки ден. Понякога и Рут е с него, а друг път сме само двамата. Невинаги разговаряме. Често пъти той просто седи до мен и държи ръката ми, докато дремя. Харесва ми този безкрайно дружелюбен жест, утеха от детството, та чак до старостта.

Започвам да умирам. Никой не ми го е казал, но го виждам по лицата им, по приятното и меко изражение, по усмихнатите им очи, по любезния шепот и погледите, които си разменят. А и сама го чувствам.

Забързване.

Изплъзвам се от времето. Ограниченията, които съм съблюдавала цял живот, изведнъж изчезват. Изчезват секундите, минутите, часовете, дните. Те са просто думи. Остават ми само миговете.

Маркъс донася една снимка. Подава ми я и преди още да фокусирам поглед, знам коя е. Беше ми любима, и все още е. Направена е преди много години по време на археологически разкопки.

— Къде я намери? — питам аз.

— Нося я със себе си — отвръща той глуповато и прокарва ръка през израсналата си коса, огряна от слънцето. — През цялото време, докато ме нямаше. Надявам се, че не възразяваш.

— Радвам се — казвам аз.

— Исках твоя снимка. Тази винаги съм я харесвал, още от дете. Изглеждаш толкова щастлива.

— Наистина бях. Най-щастливата. — Разглеждам снимката още известно време и му я връщам. Той я поставя на нощното ми шкафче, за да я виждам винаги щом ми се прииска.

Събуждам се от дрямката. Маркъс е до прозореца, отправил поглед към полята. Първоначално ми се струва, че и Рут е в стаята, но не е тя, а някакъв друг човек. Или нещо друго. Появи се малко преди това. Тук е, оттогава. Никой друг не го вижда. Знам, че чака мен, и аз съм почти готова. Рано тази сутрин направих и последния запис за Маркъс. Всичко вече е приключено и изречено. Обещанието, което дадох, е нарушено и той ще узнае тайната ми.

Маркъс усеща, че съм се събудила. Обръща се и се усмихва със своята великолепна, широка усмивка.

— Грейс.

Отдалечава се от прозореца и застава до мен.

— Искаш ли нещо? Чаша вода?

— Да — отвръщам.

Оглеждам го. Стройното му тяло е облечено в широки дрехи, дънки и тениска, униформата на днешната младеж. По лицето му виждам момчето, което беше, детето, което ме следваше от стая в стая и задаваше въпроси, искаше да разказвам за местата, където съм била, за предметите, които съм извадила от земята, за голямата стара къща на хълма и за децата и тяхната игра. Виждам младия мъж, който ме очарова, когато съобщи, че иска да стане писател, и ме помоли да ми прочете някои свои произведения и да чуе мнението ми. Виждам порасналия мъж, оплетен в паяжината на скръбта, безпомощен, но отказващ помощ.

Помръдвам леко и се изкашлям. Трябва да го попитам нещо.

— Маркъс…