Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Госпожа Таунсенд отвори уста, за да коментира, но господин Хамилтън я изпревари:

— И двамата много добре знаем, че нарежданията на господаря трябва да се изпълняват. — Той свали очилата си и започна трескаво да ги бърше. — Няма значение какво мислим за тях или за него.

Малко по-късно, когато господин Хамилтън отиде да сервира супа на горния етаж, госпожа Таунсенд и Нанси се приближиха към мен в трапезарията на прислугата. Седях на масата и поправях сребристата рокля на Хана. Госпожа Таунсенд се настани от едната ми страна, а Нанси — от другата. Приличаха на стражи, които ме придружават до гилотината.

Поглеждайки към стълбите, Нанси рече:

— Трябва да й кажеш.

Госпожа Таунсенд поклати глава.

— Не е редно. Това е собствената й сестра. Трябва да знае.

Мушнах иглата в макарата със сребрист конец и оставих роклята настрани.

— Ти си нейна лична камериерка — продължаваше Нанси. — Тя те обича. Трябва да й кажеш.

— Знам — отвърнах тихо. — Ще й кажа.

На следващата сутрин я открих, както очаквах, в библиотеката. Седеше във фотьойл в далечния край и гледаше през огромните стъклени врати към двора на църквата. Беше се съсредоточила в нещо в далечината и не чу, че приближавам. Отидох близо до нея и застанах мълчаливо до стола. Ранната слънчева светлина нахлуваше през стъклото и обливаше профила й, придавайки й едва ли не безплътен облик.

— Госпожо? — тихичко казах аз.

Без да мести погледа си, тя отвърна:

— Дошла си да ми кажеш за Емелин.

Занемях. Недоумявах как е разбрала.

— Да, госпожо.

— Знаех, че ще ми кажеш. Въпреки че той ви нареди да не казвате. Познавам те твърде добре след всичкото това време, Грейс.

Трудно ми беда изтълкувам тона й.

— Съжалявам, госпожо. За госпожица Емелин.

Тя леко кимна, но не отмести поглед от далечната точка в двора на църквата. Изчаках известно време и когато ми стана ясно, че не желае компания, я попитах дали иска да й донеса нещо. Може би чай? Или книга? Тя не отговори веднага, изглежда, не беше ме чула. И тогава изневиделица промълви:

— Ти не можеш да четеш стенография.

Това бе констатация, а не въпрос, така че не отговорих.

По-късно разбрах какво е имала предвид и защо ми е говорила за стенография в онзи момент. Но минаха доста години. В онова утро все още не подозирах каква е ролята на това, че я бях заблудила.

Тя леко се размърда и прибра дългите голи нозе до стола. Но не ме погледна в очите.

— Можеш да си тръгваш, Грейс. — В гласа й долових студена нотка, от която изпитах пронизваща болка. Очите ми се напълниха със сълзи.

Нямаше какво повече да добавя. Кимнах и излязох, без да знам, че това бе последният ми разговор с нея.

Берил ни води в стаята, принадлежала на Хана накрая. Чудя се дали ще мога да продължа. Но сега стаята е различна. Пребоядисана е и мебелите са сменени с викторианска гарнитура, каквато не бе имало навремето в „Ривъртън“. Това не е леглото, на което се роди бебето на Хана.

Повечето хора мислеха, че бебето е причина за смъртта й. Точно както раждането на Емелин бе смятано за причина за смъртта на майка им. Толкова внезапно, коментираха те и клатеха глави. И толкова тъжно. Но аз знаех повече. Това бе удобно извинение. И възможност. Истината е, че раждането не беше лесно, но тя вече нямаше желание за живот. Случилото се на езерото, смъртта на Роби и скоро след това смъртта на Емелин я убиха дълго преди бебето да се заклещи в таза й.

Бях в стаята при нея в началото, но когато контракциите станаха по-силни и по-чести и бебето започна да напира навън, тя потъна в халюцинации. Втренчи се в мен, по лицето й се четяха страх и ярост. Изкрещя ми да изляза и че вината изцяло била моя. Не било необичайно жените, които раждат, да изгубят контрол и да започнат да фантазират, обясни лекарят, като ме помоли да изпълня желанието й.

Не можех да я изоставя, не и в това състояние. Отдалечих се от леглото, но не излязох от стаята. Лекарят започна да реже. Наблюдавах от вратата и видях лицето й. Когато облегна глава назад, тя въздъхна. Въздишката й толкова приличаше на облекчение. Освобождаване. Тя знаеше, че ако не се бори, може да си отиде. И всичко ще свърши.

Не, смъртта й не настъпи внезапно. Тя умираше от месеци наред.

След това бях съсипана. Съкрушена. По някакъв странен начин бях изгубила себе си. Това се случва, когато отдадеш живота и грижите си на някого другиго. Свързан си с него. Без Хана бях безполезна.

Изгубих способност да чувствам. Бях изпразнена, сякаш някой ме бе разпорил като умираща риба и бе извадил всичките ми вътрешности. Изпълнявах задълженията си машинално. Но сега, когато Хана я нямаше вече, и те бяха значително по-малко. Останах в това състояние в продължение на месец, като се лутах от едно място на друго. Докато един ден не съобщих на Теди, че напускам.