Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Поиска да остана. Щом отказах, той настоятелно ме помоли да преосмисля решението си, ако не заради него, то в името на Хана, в нейна памет. Тя ме обичаше. Нима не го знаех? Би се радвала да съм част от живота на дъщеря й, от живота на Флорънс.

Но аз не можех. Нямах сърце за това. Останах глуха за неодобрението на господин Хамилтън и сълзите на госпожа Таунсенд. Нямах почти никаква представа какво ще правя със собствения си живот в бъдеще, освен че, знаех със сигурност, нямаше да е свързан с „Ривъртън“.

Щеше да е неописуемо страшно да напусна „Ривъртън“ и работата си, ако изобщо в мен бе останало каквото и да било чувство. По-добре за мен беше да нямам чувства. Иначе страхът можеше да триумфира над мъката и да ме задържи завинаги в къщата на хълма. Извън работата на прислужница не познавах живота. Независимостта ме караше да изпадам в паника. Боях се да ида на друго място, да правя и най-простите неща, да вземам свои решения.

Намерих малко апартаментче в района около Марбъл Арч и продължих да живея. Поемах работа, която умеех — да чистя, да шия. Не допусках близост, напусках, когато хората започваха да задават прекалено много въпроси и да изискват от мен повече, отколкото можех да дам. Преживях десет години в очакване на следващата война, без дори да подозирам приближаването й. Както и на Маркъс, чието раждане щеше да стори онова, което раждането на собствената ми дъщеря не успя. Да запълни празнината в мен след смъртта на Хана.

Междувременно рядко се сещах за „Ривъртън“ и за всичко, което бях изгубила.

Нека се поправя: по-скоро отказвах да мисля за „Ривъртън“. Ако се улавях в тихите моменти на бездействие, че мислено бродя из детската стая или се мотая край стълбите в Розовата градина на лейди Ашбъри, или пазя равновесие на ръба на фонтана на Икар, бързо си намирах занимание.

Но наистина се замислях за малкото бебе Флорънс. Моя полуплеменница, може да се каже. Тя беше красиво малко създание. Имаше русите коси на Хана, но не и очите й. Очите й бяха големи и кафяви. Може да са се променили с течение на времето. Често се случва. Но подозирам, че са останали кафяви, като на баща й. Та нали беше дъщеря на Роби?

През годините дълго бях мислила за това. Разбира се, че бе възможно. Хана, която не успя да забременее от Теди през всичките тези години, все пак успя бързо и неочаквано през 1924 година. И по-странни неща са се случвали. Но същевременно не е ли доста удобно извинение? През последните години на брака си Теди и Хана рядко споделяха едно легло, макар Теди да искаше дете от самото начало. Фактът, че тя не забременяваше, предполагаше, че проблемът е бил в него. И появата на Флорънс го доказа.

Не е ли по-вероятно тогава бащата на Флорънс да не е Теди? И тя да е зачената край езерото? След като месеци наред са били разделени, Хана и Роби се срещат онази нощ в недовършената лятна къща и е естествено да не се въздържат. В края на краищата времето съвпадаше. Дебора със сигурност си го мислеше. Погледна големите тъмни очи и стисна устни. Тя знаеше.

Не знам дали е казала на Теди. Възможно е и сам да се е досетил. Какъвто и да е случаят, Флорънс не остана дълго в „Ривъртън“. Едва ли можеше да се очаква от Теди да я задържи, за да му напомня непрекъснато за изневярата. Цялата фамилия Лъкстън се съгласи, че е най-добре той да загърби тази печална история. Теди се зае с управлението на имението и подготовката на завръщането си в политиката.

Чух, че изпратили Флорънс в Америка, където Джемайма я приела като сестра на Гита. Тя винаги бе мечтала за повече от една дъщеря. Мисля, че Хана щеше да остане доволна. Би предпочела дъщеря й да израсне като член на фамилията Хартфорд, а не като Лъкстън.

Обиколката завършва и ни връщат до преддверието. Въпреки настоятелната подкана на Берил с Урсула заобикаляме сувенирния магазин.

Изчаквам на желязната пейка Урсула да докара колата.

— Няма да се бавя — обещава тя. Казвам й да не се тревожи, тъй като спомените ми ще ми правят компания.

— Ще дойдеш ли отново? — пита господин Хамилтън от вратата.

— Не — отвръщам аз, — не мисля, господин Хамилтън.

Той, изглежда, разбира и се усмихва леко.

— Ще предам на госпожа Таунсенд, че си се сбогувала.

Аз кимам и той изчезва, разтваря се като акварел в прашния сноп слънчеви лъчи.

Урсула ми помага да се кача в колата. Купила е шише с вода от машина при бариерата и ми го отваря, след като ми помага да закопчая колана на седалката.

— Заповядай — казва тя и мушва сламка в гърлото на бутилката. После обвива ръцете ми около хладната повърхност на шишето.