Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Проба. Едно, две, три. Запис за Маркъс. Номер четири. Това е последният запис. Почти на края съм и няма смисъл да го протакам.

Двайсет и втори юни 1924 година. Лятното слънцестоене и денят на традиционното вечерно празненство в „Ривъртън“.

Долу в кухнята кипеше трескава дейност. Всички печки горяха и госпожа Таунсенд подвикваше нарежданията си към трите жени от селото, наети да й помагат. Тя приглади престилката, обгърнала щедрите форми на тялото й, и внимателно проследи как помощниците й заливат стотици дребни солени пайчета с яйчена заливка.

— Празненство! — възторжено възкликна тя, когато ме видя да минавам забързано покрай нея. — Отдавна беше време. — Вдигна ръка и отметна с опакото на китката си кичур коса, паднал на челото й. — Лорд Фредерик, мир на праха му, никак не обичаше тържествата, а и не без основание. Ала по скромното ми мнение всеки дом има нужда от едно хубаво тържество от време на време. За да напомни на хората за съществуването си.

— Вярно ли — попита най-кльощавата от помощничките й, — че и принц Едуард щял да дойде?

— Всички известни личности ще бъдат тук — увери я госпожа Таунсенд и извади с два пръста косъмче от един пай. — Хората, които живеят в тази къща, са сред най-издигнатите.

До десет часа Дъдли бе окосил и валирал тревата, а хората, наети да сложат украсата, бяха пристигнали. Застанал на междинната тераса, господин Хамилтън даваше указания и размахваше ръце като същински диригент.

— Не, господин Браун — посочваше той наляво. — Дансингът трябва да отиде до най-западния край. Всяка вечер от езерото се надига студена мъгла и в източната част на парка няма нищо, което да я спре. — Той отстъпи няколко крачи, огледа резултата, наклонил настрани глава, и въздъхна тежко. — Не! Там не е подходящо. Това е мястото на ледената скулптура. Обясних го на вашия човек.

Въпросният човек бе стъпил на висока стълба и закачаше в момента китайски фенери по беседката, обвита в розови храсти, така че не можеше да се защити.

Прекарах цялата сутрин в посрещане на гостите, които идваха за края на седмицата, и съвсем естествено бях заразена от вълнението на посетителите. Джемайма бе пристигнала за ваканцията от Америка заедно с новия си съпруг и бебето Гита. Животът в Съединените щати й се бе отразил добре. Кожата на лицето й имаше слънчев загар, а тялото й се бе поналяло. Лейди Клементайн и Фани пристигнаха заедно от Лондон. Възрастната дама намери повод да се оплаче, че празненство на открито, и то през юни, като нищо може да ти докара артрит.

В ранния следобед, придружена от шумна група приятели, пристигна и Емелин. Дългата върволица от коли надуваше клаксоните по алеята за автомобили, докато не стигнаха до фонтана с Ерос и Психея пред входа. На един от свалените гюруци бе седнала млада жена с яркорозова рокля от шифон. Жълт шал се вееше зад гърба й. Нанси, която в този момент отиваше към кухнята с подносите от обяда, се вцепени, осъзнала, че това всъщност е Емелин.

Твърде малко време оставаше, за да бъде загубено в напразно обсъждане на упадъка на младежта в тази страна. Ледената скулптура пристигна от Ипсуич, цветарят — от Сафрън, а в това време лейди Клементайн настояваше да се пие чай в стаята за закуска в името на доброто старо време.

Късно следобед пристигна и оркестърът. Нанси ги поведе през стаята на прислугата към терасата — шестима високи слаби мъже с преметнати през рамо инструменти, чиито лица, по думите на госпожа Таунсенд, бяха черни като желязното чукало на входа на Нюгейтския затвор.

— Като си помисля само какви хора идват в имението „Ривъртън“ — въздъхна госпожа Таунсенд по техен адрес. — Лейди Ашбъри сигурно се обръща в гроба си.

— Коя от всичките? — попитах аз.

— Всички до една — гласеше краткият отговор на госпожа Таунсенд, която за миг изпусна от поглед помощничките си.

Най-сетне дългият следобед постепенно премина във вечер. Въздухът навън вече не беше така горещ и сякаш стана по-плътен. Един по един китайските фенери бяха запалени и изгряха в чернени, зелени и жълти сияния.

Заварих Хана коленичила върху малкото канапе във Вишневата стая да наблюдава южната морава. Реших, че следи как върви подготовката.

— Време е да се обличате, госпожо.

Тя се сепна. Въздъхна тежко. Целият този ден подскачаше стреснато, като малко коте. Захващаше се ту с едно, ту с друго, но нищо не довършваше.

— Един момент, Грейс. — Тя постоя още известно време така, а последните лъчи на залязващото слънце огряха профила й с огнени багри. — Не бях забелязала колко красива е гледката от тук. Не мислиш ли?