Кейт Мортън: Изплъзване от времето

Въртях между пръстите си медальона и от време на време го поглеждах. Не помня да съм усетила, че вътре в него нещо се движи. Възможно е да съм била разтревожена от нервността на Хана. От години не я бях виждала в такова състояние. За последен път това бе в първата година от преместването в Лондон, след като се срещна с гледачката.

— А, ето те и теб — появи се Нанси на вратата на стаята със зачервени страни и задъхана от бързане. — Една от помощничките на госпожа Таунсенд припадна от изтощение и няма кой да посипе щрудела със захар.

Едва към полунощ със сетни сили се изкачих по стълбите към стаята си. Долу в градината тържеството продължаваше, но госпожа Таунсенд ме изпрати да си легна веднага щом можеше да се лиши от мен. Очевидно нервността на Хана се оказа заразителна и кухнята, където работата не спираше, не беше място за такива като мен.

Бавно се изкачих по стълбите; краката ми туптяха. Годините работа като камериерка ги бяха разглезили и от една вечер тичане в кухнята се покриха с мехури. Госпожа Таунсенд ми пъхна в ръката пликче със сода бикарбонат и смятах да им направя топла баня.

Нямаше начин да се изолирам от силната музика. С напредването на вечерта тя гърмеше все повече и повече напълно в духа на веселбата. Дори горе на тавана усещах ритъма в стомаха си. И до ден-днешен от звуците на джаза кръвта застива във вените ми.

Когато стигнах на най-горната площадка, реших, че преди да напълня ваната, ще взема нощницата и тоалетните си принадлежности. Щом отворих вратата на стаята, отвътре ме лъхна горещият въздух на летния ден. Дръпнах шнура, за да запаля лампата, и куцукайки, приближих прозореца, за да пусна свеж въздух.

Известно време стоях така, наслаждавайки се на прохладата навън, пропита с аромата на цигари и парфюми. Напълних дробовете си докрай, после бавно издишах.

Стана време за една дълга гореща вана и за дълбок блажен сън. Взех сапуна от тоалетната масичка и тръгнах към леглото да си взема нощницата.

В този момент видях писмата. Бяха две. Подпрени на възглавницата. Едното бе адресирано до мен, другото — до Емелин.

Почеркът беше на Хана.

Обзе ме предчувствие. Рядък миг на несъзнателно прозрение.

Сигурна бях, че отговорът на странното й поведение е в едно от тях.

Оставих нощницата и отворих писмото с надпис „Грейс“. С треперещи пръсти разкъсах плика и пригладих листа. Сърцето ми се сви от уплаха. Писмото бе написано със стенографски символи.

Приседнах на ръба на леглото и се взрях в неразбираемите знаци, сякаш с усилие на волята щях да ги разчета.

Това, че не можех да разбера какво е написано, още повече ме убеждаваше, че съдържанието му е важно.

Взех втория плик. Този, адресиран до Емелин. Обърнах го.

Колебанието ми трая само секунда. Какво ми оставаше да направя?

Бог да ми е на помощ, отворих го.

Тичах с всички сили — забравила за мехурите. Усещах ударите на сърцето в главата си, дъхът ми секваше в такт с музиката. Надолу по стълбите, после през къщата, най-сетне стигнах терасата.

Стоях задъхана и търсех с поглед Теди. Така и не го открих. Беше някъде сред ръбестите сенки и размитите лица.

Нямаше време. Трябваше да се справям сама.

Шмугнах се в тълпата, като набързо оглеждах лицата — червени устни, гримирани очи, големи уста, които се смееха. Гледах да не съм на пътя на цигарите и шампанското, минах под цветните фенери и покрай топящата се ледена фигура, като упорито вървях към дансинга. Всичко се смесваше пред очите ми — лакти, колене, обувки, бижута. Цветове. Движение. Кръвта пулсираше в главата ми. Дъхът спираше в гърлото ми. Емелин — най-горе на каменното стълбище. Държеше чаша с коктейл в едната ръка, а с другата бе преметнала дългия гердан през врата на кавалера си като ласо. Сакото му бе върху раменете й.

Двама винаги биха имали повече шансове.

Спрях. Опитах се да си поема дъх.

В един миг тя ме забеляза и повдигна силно гримираните си клепачи.

— О, Грейс, не намери ли по-хубава рокля? — заваляйки думите попита тя и изви глава назад.

— Трябва да говоря с вас, госпожице…

Кавалерът й прошепна нещо в ухото и тя целуна върха на носа му закачливо.

— … Спешно е — едва си поемах дъх аз.

— Заинтригува ме.

— … Моля ви. Нека да е… насаме.

Тя въздъхна драматично, свали със замах перлите от врата на мъжа и подхвърли през рамо.

— Хари, скъпи, да не избягаш? Чакай ме тук.

Сетне с леко олюляване тръгна надолу и всеки път, когато се препънеше или загубеше равновесие, избухваше във весел кикот.