Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Какво има, Грейс? — с удебелен език попита тя, когато най-сетне стигна долу.

— Хана, госпожице… Ще направи нещо… Нещо ужасно при езерото.

— Не думай! — политна към мен младата жена. Лъхна ме силна миризма на джин. — Да не организира среднощно плуване? Голям скандал ще стане!

— … Мисля, че ще се самоубие, госпожице. Така си мисля.

Усмивката изчезна от лицето й и тя широко отвори очи.

— Какво?

— Намерих бележка — подадох й аз писмото.

— Но… Дали? — Тя преглътна, олюля се и с писклив глас се провикна: — Теди…

— Няма време, госпожице.

Стиснах ръката й и я повлякох по Дългата пътека.

Живите плетове от двете страни бяха пораснали и клоните се срещаха над главите ни. Беше тъмно като в рог. Тичахме, спъвахме се, протягахме ръце встрани, за да се промушим през листака и да следваме пътя. С всяка следваща крачка шумът от празненството ставаше все по-нереален. Мина ми мисълта, че вероятно точно така се е чувствала Алиса, докато е падала в заешката дупка.

Бяхме вече в градината „Егесков“, когато единият ток на Емелин се счупи и тя се строполи на земята. Почти се спънах в нея, но се задържах и опитах да й помогна да стане.

Тя отблъсна ръката ми, изправи се и отново затича. По едно време нещо до нас се раздвижи — сякаш една от скулптурите оживя. Кикот, стонове — не беше скулптура, а двойка влюбени, избрали да се уединят точно тук. Не им обърнахме внимание, те на нас — също.

Втората портичка на градината бе открехната и много скоро се озовахме в празното пространство до фонтана. Дискът на пълната луна високо в небето осветяваше призрачните фигури на Икар и русалките. Тук без преградата от храсталаци музиката на оркестъра и виковете на гостите достигаха безпрепятствено. Звучаха необикновено близко.

Благодарение на лунната светлина можехме да се движим по-бързо по тясната пътека към езерото. Стигнахме до бариерата и надписа, който предупреждаваше, че отиването отвъд нея е забранено, и накрая се озовахме на мястото, където пътеката свършваше на брега.

Спряхме на едно закътано място, за да огледаме, докато си поемаме дъх. Езерото пред нас блестеше на лунната светлина. Лятната къща, скалистият бряг — всичко се къпеше в сребристо сияние.

Емелин пое рязко въздух.

Проследих погледа й.

На чакълестия бряг се виждаха черните обувки на Хана. Същите, които й бях помогнала да обуе преди няколко часа.

Емелин ахна и залитна към тях. На лунната светлина лицето й изглеждаше много бледо, а фигурата й — смалена от голямото мъжко сако, което приятелят й беше дал да се наметне.

Чухме шум откъм лятната къща. Отвори се врата.

И двете обърнахме очи натам.

Появи се някой. Хана. Жива.

— Хана — високо извика Емелин с одрезгавял от алкохола и тревогата глас.

Сестра й замръзна на място. Видимо се поколеба. Хвърли бърз поглед към къщата, след което извърна лице към нас.

— Какво правиш тук? — попита тя с напрегнат глас.

— Спасявам те — започна да се смее неудържимо Емелин.

— Връщай се — припряно рече Хана. — Трябва да се върнеш.

— И да те оставя да се удавиш?

— Нямам намерение да го правя — увери я Хана и отново погледна към лятната къща.

— Тогава защо си тук? Проветряваш обувките си може би? — Емелин вдигна високо обувките на сестра си, после ги пусна на земята. — Освен това видях писмото ти.

— Писмото беше шега — след кратко колебание произнесе Хана. — Игра.

— Така ли?

— Ти трябваше да го получиш по-късно. — Сега вече гласът на Хана прозвуча малко по-уверено. — Замислила съм едно забавление. За утре. За да е весело.

— Като търсене на съкровище?

— Нещо такова.

Стъписах се. Значи писмото е било номер. А адресираното за мен? Дали Хана е имала предвид да се включа с някакъв вид помощ? Дали това обясняваше нервността й през целия ден? Не се е отнасяло до празненство, а до игра, която да бъде успешна?

— Сега правя точно това — продължи Хана. — Крия следи.

Емелин стоеше и примигваше. Изведнъж започна да хълца.

— Игра, значи — замислено произнесе тя.

— Да.

Емелин се разсмя високо и дрезгаво.

— Защо не каза? Толкова обичам игрите! Много те бива, мила!

— Връщай се при гостите и не казвай на никого, че си ме видяла.

Емелин се престори, че завърта въображаем ключ пред устата си. Обърна се и като се спъваше в камъните, тръгна по градинската пътека. Смръщи сърдито лице, когато мина покрай моето скривалище. Гримът й се беше размазал.

— Много съжалявам, госпожице! — прошепнах аз. — Мислех, че е истина.