Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Слава богу, госпожо — задъхана приближих аз. — Лорд Гифорд ще пристигне всеки момент, а вие не сте облечена.

Хана ми се усмихна през рамо.

— Мога да се закълна, че съм облечена в зелената си рокля.

— Знаете какво имам предвид, госпожо. Трябва да се облечете за обяд.

— Знам — отвърна тя, протегна ръце настрани и завъртя китки. — Денят е толкова прекрасен! Жалко е да седим вътре. Чудя се дали ще можем да убедим Теди да се храним на терасата.

— Не знам, госпожо. Мисля, че господин Лъкстън няма да одобри. Знаете какво е отношението му към насекомите.

Тя се засмя.

— Права си, разбира се. Е, просто си помислих. — Стана, вдигна бележника си с листове за писане и писалката. Отгоре имаше плик без марка.

— Желаете ли господин Хамилтън да изпрати писмото вместо вас, госпожо?

— Не — отвърна тя и като се усмихна, притисна листовете до гърдите си. — Благодаря ти, Грейс. Днес следобед ще отида в града и ще го изпратя сама.

Разбирате ли защо предположих, че е щастлива? А тя беше щастлива. Наистина. Но не защото се бе отказала от Роби. Там бе моята грешка. Със сигурност не и защото бе преоткрила в себе си плам към Теди. Не и защото се бе върнала в бащината си къща. Не. Щастлива бе поради съвсем друга причина. Хана имаше тайна.

Берил ни повежда по Дългата пътека. Друсам се в инвалидната количка, но Урсула внимава. На втората ниска желязна портичка е закачена табела. Берил обяснява, че долната част на Южната градина е затворена поради ремонт в лятната къща, затова днес няма да можем да погледнем отблизо. Ще стигнем само до фонтана на Икар. Тя отваря портата и се изнизваме един след друг.

Празненството бе идея на Дебора. Освен това трябваше да се напомни на хората, че макар Теди и Хана да не са вече в Лондон, това не означава, че са се оттеглили от обществения живот. Според Теди предложението беше прекрасно. Основните ремонтни работи бяха към своя край и се предоставяше чудесна възможност да ги демонстрират. Хана изненадващо се примири. Нещо повече, включи се в организацията. Теди се зарадва, без да задава излишни въпроси. Непривикнала да планира с някого другиго, Дебора не бе толкова радостна.

— Едва ли ще искаш да се ангажираш с всички подробности — рече тя една сутрин по време на чая.

Хана се усмихна.

— Напротив. Имам толкова много идеи. Какво ще кажеш за китайски фенери?

Именно по настояване на Хана празненството се превърна от събиране в тесен кръг на малцина избрани в огромно екстравагантно събитие. Тя приготви списък на гостите и предложи да инсталират дансинг. Обясни на Теди, че някога среднощните забавления в „Ривъртън“ били едва ли не институция. Защо да не ги възродят?

Теди бе очарован. Отдавна мечтаеше да види съпругата и сестра си да работят заедно. Той предостави на Хана свобода на действията и тя я пое. Имаше си свои причини. Сега разбирам защо. Много по-лесно е да останеш незабелязан сред голяма, оживена тълпа, отколкото на малка сбирка.

Урсула бавно ме бута около фонтана на Икар. Почистен е. Сините плочки блестят и мраморът е лъскав дори там, където преди не беше, ала Икар и трите му русалки са все така неподвижни в сцената на спасяването във водата. Премигвам и двете призрачни фигури в бели фусти, излегнали се на ръба, изчезват.

— Аз съм владетел на света! — Малкото американче се е покатерило на главата на русалката с арфа и стои изправено с разперени ръце.

Навъсеното изражение по лицето на Берил отстъпва и тя си налага да се усмихне приятно.

— Слез оттам, момче. Фонтанът е построен, за да го разглеждаме, а не да се катерим по него. — Тя посочва малката пътечка към езерото. — Да отидем там. Не можем да минем отвъд преградата, но ще успеем да зърнем нашето прочуто езеро.

Детето скача от ръба на фонтана и се приземява досами нозете ми. Хвърля ми плахо насмешлив поглед и затичва напред. Родителите и сестра му го следват.

Пътеката е тясна за инвалидната количка, но аз трябва да го видя. Това е същата пътека, по която вървях онази нощ. Моля Урсула да ми помогне да ходя. Тя ме поглежда нерешително.

— Сигурна ли си?

Кимам.

Придружителката ми избутва количката до началото на пътеката и аз се облягам на ръката й, докато ме подвига. За миг сме неподвижни, докато Урсула установи равновесие, и после тръгваме бавно. Под обувките си усещам дребни камъчета, в полата ми се отъркват високите стебла на тревата, водни кончета кръжат и се гмуркат в топлия въздух.

Спираме се, тъй като американското семейство се връща назад към фонтана в индианска нишка. Те шумно изразяват съжаление за ремонтните работи.