Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Сега след автомобилната алея и преди фонтана на Ерос и Психея има бетонен паркинг за коли. Урсула сваля стъклото на прозореца, докато наближаваме бариерата. Казва нещо на пазача и той ни маха да преминем. Поради очевидната ми слабост тя има специално позволение да ме остави, преди да търси място за паркиране. Минава през кръговото движение с битумна наместо чакълена настилка и спира колата до входа. До терасата има малка желязна пейка. Урсула ме води до нея, настанява ме и се връща на паркинга.

Седя и мисля за господин Хамилтън, чудейки се колко ли пъти е отварял външната врата, преди да го сполети инфарктът през 1934-та.

— Радвам се да те видя отново, млада Грейс!

Замижавам на светлината на воднистото слънце, или може би очите ми са влажни, и го виждам да стои на най-горното стъпало.

— Господин Хамилтън! — възкликвам. Разбира се, халюцинирам, но е някак грубо да пренебрегна стар приятел, въпреки че от шейсет години той е мъртъв.

— Чудехме се с госпожа Таунсенд кога ли ще те видим отново.

— Така ли? — Госпожа Таунсенд се бе споминала от инсулт в съня си скоро след него.

— О, да. Обичаме младите да се завръщат. Само двамата тук се чувстваме малко самотни. Няма семейство, на което да служим. Чуваме единствено удари с чук, трополене и стъпки от мръсни ботуши. — Той поклаща глава и вдига поглед към арката на входната веранда. — Много промени настъпиха. Само почакай да видиш какво направиха с моя кухненски килер. — Усмихва ми се, а дългият му нос лъщи. — Кажи ми, Грейс, как са нещата при теб? — мило пита той.

— Уморена съм, много съм уморена, господин Хамилтън.

— Знам, момичето ми, няма да е задълго.

— Как си? — Урсула се е приближила до мен и пъха талона за паркинг в чантичката си. — Уморена? — Сбръчква вежди загрижено. — Ще отида да потърся стол на колела. Инсталираха асансьори по време на ремонта.

Отговарям й, че сигурно така ще е най-добре, а после крадешком поглеждам към господин Хамилтън. Вече не е там.

В преддверието ни посреща весела жена, облечена като съпруга на земевладелец от 40-те години на 20-и век, и съобщава, че входната ни такса включва обиколка, която ще започне всеки момент. Преди да успеем да се възпротивим, се озоваваме в група с шест други посетители, няколко лондончани — туристи за един ден, ученик, който прави проучване на местната история, и семейство от четирима американци — майката, бащата и синът с маратонки и тениска с надпис: „Избягах от кулата!“, а дъщерята, тийнейджърка, висока, бледа и намусена, е цялата в черно. Ръководителката на обиколката, Берил, която час по час подръпва табелката с името си, сякаш за да удостовери този факт, е живяла в село Сафрън Грийн през целия си живот и ни уверява, че е готова да отговори на всякакви въпроси.

Обиколката започва на долния етаж, център на всяка английска провинциална къща, обяснява Берил с привична усмивка и смигва. С Урсула се качваме в асансьора, инсталиран на мястото на шкафа за връхни дрехи. Когато стигаме долу, групата е наобиколила кухненската маса на госпожа Таунсенд и се смее на списъка традиционни английски блюда от деветнайсети век, който Берил чете.

На пръв поглед стаята за прислугата изглежда такава, каквато е била винаги, и въпреки това е променена. Осъзнавам, че е от осветлението. То обаче не успява да стигне до най-далечните и шепнещи кътчета. Електричество, което дълго време нямахме в „Ривъртън“. Дори когато в средата на двайсетте години Теди нареди да се прокарат кабели навсякъде, резултатът не беше същият. Липсва ми полумракът, нужен, за да се поддържа ефектът от историческото минало. Сега за тези неща си има закони. Здравеопазване и безопасност. Обществена отговорност. Никой не желае да отиде на съд за това, че някой посетител случайно се е спънал в стъпало по зле осветеното стълбище.

— Последвайте ме — изчурулика Берил. — Ще минем през изхода за прислугата на задната тераса, но не се тревожете, няма да ви карам да обличате униформи.

Стоим насред ливадата над Розовата градина на лейди Ашбъри. Изненадващо е, че изглежда съвсем като преди, макар между различните нива да са изградени платформи. Сега разполагат с екип от работници на пълен работен ден, обяснява Берил, и те се грижат за градините, ливадите, фонтаните и всички останали сгради в имението. Лятната къща.

Лятната къща бе едно от първите неща, които Теди направи, когато „Ривъртън“ му бе поверен през 1923 година. Той казваше, че е престъпление такова красиво езеро, бижуто на имението, да не се използва. Предвиждаше вечерни партита с лодки през лятото. Веднага поръча плановете и когато дойдохме от Лондон през 1924-та, къщата беше почти готова. Единственото забавяне дойде поради задържане на пратката от италиански варовик на границата и пролетния дъжд.