Кейт Мортън - Изплъзване от времето

В утрото, когато пристигнахме, валеше. Неумолим, просмукващ дъжд, започнал, докато преминавахме през най-отдалечените села на Есекс, и така и не престана. Блатата бяха пълни, горите — плувнали във вода и когато колите изпълзяваха по калната алея в „Ривъртън“, къщата не се виждаше. Не и в първия момент. Бе така обгърната от стелещата се мъгла, че сякаш изникна постепенно, като видение. Щом доближихме достатъчно, избърсах с длан запотеното стъкло и през мъглявината се взрях във витража на прозореца на детската стая. Завладя ме непреодолимото усещане, че някъде вътре в тази тъмна къща Грейс отпреди пет години подготвя трапезарията, облича Хана и Емелин и изслушва поредната мъдрост на Нанси. Тук и там, тогава и сега, едновременно, според капризната приумица на времето.

Първата кола спря и господин Хамилтън се материализира от предната веранда с черен чадър в ръка, за да помогне на Хана и Теди. Втората кола продължи до задния вход и спря. Вдигнах качулката на дъждобрана си, кимнах на шофьора и се затичах към входа за прислугата.

Може би дъждът бе виновен. Може би, ако денят беше ясен, ако небето искреше синьо и слънчевата светлина се бе усмихнала през прозорците, упадъкът на къщата нямаше да изглежда толкова шокиращ. Въпреки че господин Хамилтън и персоналът полагали максимални усилия — чистели по двайсет и четири часа в денонощието, — къщата беше в окаяно състояние. Трудно бе да се наваксат годините, в които господин Фредерик съзнателно пренебрегваше грижите за имота.

Хана остана най-изненадана. Предполагам, че това бе естествено. Гледката на разрухата й припомни самотата на последните дни на па, върна й спомена за старата вина: неуспехът й да възстанови мостовете между тях.

— Като си помисля, че е живял така — сподели тя през първата вечер, докато я приготвях за сън. — През целия ни престой в Лондон не съм знаела нищо. Емелин често се шегуваше с това, но и за миг не съм си представяла, че… — Тя поклати глава. — Мисля си, Грейс… Колко ли е бил нещастен клетият ни стар баща. — Замълча за момент и продължи: — Това идва да покаже какво се случва, когато човек не е верен на собствената си природа.

— Да, госпожо — съгласих се аз, без да осъзнавам, че вече не говорехме за па.

Макар да бе изненадан от мащаба на разрухата в „Ривъртън“, Теди не изглеждаше разтревожен. Така или иначе бе планирал пълен ремонт.

— Старата къща трябва да влезе с достойнство в двайсети век, нали? — усмихна се той на Хана.

Бяхме там вече седмица. Дъждът бе спрял и той стоеше в единия край на спалнята й и оглеждаше огряната от слънчеви лъчи стая. С Хана седяхме на шезлонгите и преглеждахме роклите й.

— Вероятно — уклончиво отговори тя.

Теди я погледна. По лицето му бе изписано недоумение: не беше ли вълнуващо да ремонтират фамилната й къща? Не мечтаеха ли всички жени за възможността да оставят своя следа в един дом?

— Няма да пожаля средства — рече той.

Хана вдигна поглед и търпеливо се усмихна, като на прекалено усърден продавач в магазин.

— Щом смяташ, че си заслужава.

Сигурна съм, че на Теди щеше да му хареса, ако тя бе споделила ентусиазма му по отношение на проекта за ремонт: срещи с дизайнери, обсъждане на достойнствата на една тъкан пред друга, удоволствие от създаването на точно копие на кралската закачалка в коридора. Но той не вдигаше врява. Вече бе свикнал да разбира погрешно съпругата си. Просто поклати глава, помилва я по косите и прекрати темата.

Хана, която не се интересуваше от ремонта, бе обзета от удивително приповдигнато настроение от завръщането в „Ривъртън“. Бях очаквала напускането на Лондон, раздялата с Роби да я съкрушат. Бях се подготвила за най-лошото. Но грешах. Ако не друго, тя бе в по-добро настроение от обикновено. Докато траеше ремонтът, прекарваше доста време навън. Разхождаше се из имението, скиташе се до най-отдалечените поляни и се връщаше за обяд. По полата й имаше семена от трева, а по бузите й — цвят.

Беше се отказала да мисли за Роби, поне според мен. Дори и да е било любов, бе решила да живее без нея. Ще ме сметнете за наивна, но такава си бях. Имах само собствения си опит. Бях се отказала от Алфред, завърнах се в „Ривъртън“ и се опитвах да свикна с липсата му. Предполагах, Хана бе направила същото. И тя бе решила, че дългът й я зове другаде.

Един ден отидох да я търся. Кандидатурата на Теди бе издигната от партията на торите за Сафрън и организираха обяд с лорд Гифорд. Очакваше се лордът да пристигне след трийсет минути, а Хана все още бе на разходка. Най-накрая я намерих в Розовата градина. Седеше на каменните стъпала под беседката, точно там, където бе седял Алфред онази нощ преди толкова много години.