Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Не се шегувам, Емелин.

Сестра й рязко вдигна поглед нагоре.

— Известно ми е. Цяла седмица се мусиш.

— Лейди Клементайн и Фани винаги биха помогнали. Нали знаеш?

— Да, да — отвърна Емелин, — казвала си го и преди.

— Така е, но да те оставя сама в Лондон…

— Ти не ме оставяш — каза Емелин. — Аз оставам. И няма да съм сама. Ще живея с Фани. — Тя размаха ръка. — Ще се оправя.

— Знам — рече Хана. Погледите ни се срещнаха, но тя бързо извърна очи. — Оставям те.

Хана беше досами вратата, когато Емелин подхвърли уж между другото:

— Не съм виждала Роби напоследък.

Хана застина, но не обърна поглед назад.

— Вярно — потвърди тя. — Сега си давам сметка, че от дни не се е мяркал.

— Потърсих го, но малкият му шлеп не беше там. Дебора каза, че заминал.

— Така ли? — Хана стоеше като вкаменена. — И къде е отишъл?

— Не каза — начумери се Емелин. — Спомена, че ти може би знаеш.

— От къде на къде? — сви Хана рамене и се обърна. Избегна погледа ми. — Защо точно аз ще знам? Може би е някъде, където пише поезия.

— Нямаше просто така да замине. Щеше да ми каже.

— Не е задължително — сви Хана рамене. — Нали го знаеш? Непредсказуем е. — Тя повдигна рамене, сетне ги отпусна отново. — Както и да е, има ли значение?

— За теб може и да няма, но за мен има. Аз го обичам.

— О, Ем, не говори така — тихо рече Хана. — Не го обичаш.

— Напротив — отвърна Емелин. — Винаги съм го обичала. Откакто за пръв път пристигна в „Ривъртън“ и превърза ръката ми.

— Ти беше само на единайсет — напомни й Хана.

— Разбира се, и по онова време беше само детска любов — отвърна Емили. — Но беше началото. Оттогава всеки мъж сравнявам с Роби.

Хана стисна устни.

— Ами онзи от киното? А Хари Бентли, или още половин дузина други мъже, в които се влюби само в онази година? Беше сгодена за поне двама.

— Роби е различен — каза Емелин.

— И какво? — попита Хана, като не смееше да погледне сестра си. — Той някога давал ли ти е повод да мислиш, че изпитва същите чувства към теб?

— Сигурна съм, че го е правил — каза Емелин. — Не пропусна нито една възможност да излезем заедно. Знам, че не идва с мен, защото харесва приятелките ми. Никога не е крил, че ги смята за разглезени и мързеливи деца. — Тя кимна решително. — Сигурна съм, че има същите чувства. Обичам го.

— Не — отсече Хана с решителност, която стъписа Емелин. — Той не е за теб.

— Откъде знаеш? — попита Емелин. — Ти едва го познаваш.

— Познавам този тип мъже — отвърна Хана. — Войната промени много хора. Отидоха съвсем нормални млади мъже, а се върнаха променени. Повредени.

Сетих се за Алфред и нощта на стълбите в „Ривъртън“, когато призрачните спомени го връхлетяха, но бързо прогоних тази мисъл.

— Не ме е грижа — упорстваше Емелин. — Според мен е романтично. Бих искала да се грижа за него, да го лекувам.

— Мъже като Роби са опасни — рече Хана. — Те не могат да бъдат излекувани. Те са такива, каквито са. — Тя въздъхна нетърпеливо. — Имаш толкова много ухажори. Не можеш ли да намериш в сърцето си любов за някого от тях?

Емелин упорито поклати глава.

— Знам, че можеш. Обещай ми, че ще опиташ.

— Не искам.

— Трябва.

Тогава Емелин извърна поглед от сестра си и забелязах нещо ново в изражението й, нещо по-твърдо и по-непоклатимо.

— Хана, наистина не е твоя работа — с равен тон рече тя. — Аз съм на двайсет. Не желая да ми помагаш да вземам решения. Ти се омъжи на моята възраст и Бог е свидетел, че не се допита до никого за това решение.

— Не е същото…

— Нямам нужда от голяма сестра, която да ме надзирава във всичко, което правя. Вече не. — Емелин въздъхна и се обърна към Хана. Гласът й стана по-дружелюбен. — Нека се договорим. От този момент нататък всяка ще живее живота, който си избира. Какво ще кажеш?

Оказа се, че Хана вече няма какво да добави. Тя кимна в знак на съгласие и затвори вратата зад себе си.

В навечерието на заминаването ни за „Ривъртън“, докато опаковах последните рокли на Хана, тя седеше до перваза на прозореца и гледаше към парка, докато не угасна и последният лъч дневна светлина. Уличните лампи тъкмо се включваха, когато тя се обърна към мен:

— Била ли си влюбена някога, Грейс?

Въпросът й ме стъписа. Моментът, в който го зададе…

— Не… не бих могла да кажа, госпожо. — Поставих палтото й с лисичата опашка на дъното на големия куфар.

— Не знаеш дали си се влюбвала? — попита тя.

Избегнах погледа й. Опитах се да придам на гласа си безразличие. Надявах се тя да смени темата.