Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Тя бе достатъчно разумна да не ми задава въпроси, но всъщност и нямаше нужда. Много добре познаваше тайната на Хана. Вината е и моя, трябваше да съм по-внимателна. Ако умът ми не беше зает с други неща, щях да забележа, че Каролайн се кани да го направи, и можех да предупредя Хана. Боя се обаче, че по онова време не бях добра камериерка. За съжаление бях станала небрежна в задълженията си към Хана. Бях разсеяна. Преживявах свое собствено разочарование. От „Ривъртън“ бяха пристигнали новини от Алфред.

Следователно първият път, когато и аз, и Хана научихме за това, бе вечерта на оперното представление, когато Дебора дойде в спалнята на Хана. Вече й бях помогнала да облече рокля от бледа френска коприна, нещо средно между бяло и розово, и тъкмо оправях къдриците край лицето й, на вратата се почука.

— Почти съм готова, Теди! — каза Хана, измествайки поглед към образа ми в огледалото. Теди беше педантично точен. Мушнах фиба в една особено непокорна къдрица.

Вратата се отвори и в стаята с плавни стъпки влезе Дебора. Изглеждаше зашеметяваща в червената си рокля, с ръкави като криле на пеперуда. Седна на края на леглото и метна крак върху крак — истински порив на червен копринен вятър.

Погледите ни, моят и на Хана, се срещнаха. Беше необичайно Дебора да идва тук.

— Сигурно очакваш с нетърпение „Тоска“? — попита я Хана.

— Обожавам Пучини — отвърна зълва й и извади от чантичката си кутийка с гримове. Отвори я с щракане и извади гилзата с червило. Много скоро устните й заприличаха на цифрата осем. После избърса ъгълчетата от петънцата. — Тъжно е влюбени да се разделят по този начин.

— В операта малко истории завършват с щастлив край — отбеляза Хана.

— Така е — съгласи се Дебора, — страхувам се, че и в живота е същото.

Хана сви устни и изчака.

— Нали разбираш — рече Дебора, поглаждайки веждите си пред огледалото, — че не ме интересува с кого спиш, щом глупавият ми брат предпочита да не забелязва.

Погледите ни, моят и на Хана, се срещнаха. От изненада изпуснах фибата на пода.

— Интересува ме единствено бизнесът на баща ми.

— Нямах представа, че бизнесът има нещо общо с мен — отвърна Хана. Въпреки нехайния й глас усетих, че дишането й се учести.

— Не се прави на глупачка — скастри я Дебора и затвори кутийката с гримове с щракане. — Знаеш ролята си. Хората ни вярват, защото представляваме най-доброто и от двата свята. Подходът на модерния бизнес и старомодната увереност на наследството на фамилията ти. Прогрес и традиция рамо до рамо.

— Прогрес и традиция ли? Отдавна подозирам, че не само любов стои зад предложението на Теди за този абсурден брак — въздъхна Хана.

— Излишно е да остроумничиш — отвърна Дебора. — Ти и твоите близки се възползвате от свързването на фамилиите ни точно толкова, колкото и ние. След цялата каша, която баща ти забърка с имуществото си…

— Баща ми направи най-доброто, на което бе способен. — Хана силно се изчерви.

Дебора повдигна вежди.

— Така ли наричаш съсипването на един бизнес?

— Причината татко да изгуби бизнеса си бе войната. Просто нямаше късмет.

— Разбира се — рече Дебора, — ужасно нещо са войните. Хиляди нещастни хора. В това число и баща ти, много свестен човек. Толкова бе решен да не се предава, че тотално провали бизнеса си. Той беше мечтател, а не реалист като теб. — Тя леко се изсмя, застана зад Хана и ме избута настрани. Облегна се на рамото на Хана и се вгледа в отражението й в огледалото. — Не е тайна, че той беше против този брак. Известно ли ти е, че една вечер дойде да говори с баща ми? О, да. Каза му, че знаел какво си е наумил и да забрави, че ти някога ще се съгласиш. — Тя се изправи и в усмивката й проблесна тих триумф. Хана извърна поглед. — Но ти се съгласи, понеже си умно момиче. Разби сърцето на баща си, но и двамата знаехте, че нямаше почти никакъв друг избор. Къде щеше да си сега, ако не беше се омъжила за брат ми? — Тя замлъкна и повдигна оскубаните си вежди. — С този твой поет ли?

Стоях пред гардероба, неспособна да прекося стаята до вратата, и ми се щеше да съм някъде другаде. Видях, че червенината на Хана бе преминала. Тялото й се бе стегнало като на човек, който се готви да посрещне удар, без да знае откъде ще дойде.

— Ами сестра ти? — продължаваше Дебора. — Малката Емелин?

— Емелин няма нищо общо — отвърна Хана и гласът й потрепна.

— Обзалагам се, че е така — рече Дебора. — Къде щеше да е тя, ако не беше моето семейство? Малко сираче, чийто баща изгубва семейното богатство и си тегли куршума. И чиято сестра се среща тайно с един от нейните приятели. Щеше да е още по-лошо, ако онези гадни филмчета видеха бял свят!