Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Хана изпъна гръб.

— О, да — продължи Дебора, — знам всичко за тях. Нали не си мислиш, че брат ми има тайни от мен? — Тя се усмихна и ноздрите й се разшириха. — Теди знае как да постъпва. Ние сме истинско семейство!

— Какво искаш, Дебора?

Зълва й леко се усмихна.

— Да разбереш колко много ще изгубим всички ние дори от повей на скандал и защо на това трябва да се сложи край.

— А ако не се сложи?

Дебора въздъхна и взе чантичката на Хана от края на леглото.

— Ако не престанеш да се виждаш с него доброволно, ще се погрижа да нямаш повече тази възможност. — Тя затвори чантичката и я подаде на Хана. — Мъже с артистична нагласа като него, при това пострадали от войната, изчезват непрекъснато, горкичките. Хората дори не забелязват. — Пооправи роклята си и се запъти към вратата. — Или ти ще се отървеш от него, или аз ще го направя.

И така, „Суийт Дълси“ вече не беше безопасно място. Разбира се, Роби нямаше и представа за случилото се, докато Хана не ме изпрати с писмо с обяснение, посочвайки и мястото, където можеха да се срещнат за последен път.

Той се изненада, когато видя мен вместо Хана, и никак не му стана приятно. Внимателно взе писмото, огледа се, за да се увери, че съм сама, и едва тогава започна да чете. Косата му бе разчорлена, лицето му — покрито с набола брада. Бузите му бяха хлътнали, както и кожата около гладките устни, които леко помръдваха, докато произнасяха думите от писмото на Хана. От него се носеше миризмата на човек, който отдавна не се беше къпал.

Никога не бях виждала мъж в такъв натурален вид и не знаех накъде да гледам. Затова се извърнах към реката зад него. Щом свърши писмото, погледите ни се срещнаха и видях колко мрачни бяха очите му и колко отчаяни. Премигнах, извърнах поглед и си тръгнах веднага щом той заяви, че ще отиде на уреченото място.

Срещнаха се за последен път същата зима в Египетската зала на Британския музей. Беше дъждовна мартенска сутрин на 1924 година. Преструвах се, че чета представяне на Хауард Картър, докато Хана и Роби седнаха на срещуположните краища на една пейка пред експозицията на Тутанкамон. За целия останал свят имаха вид на непознати, обединени единствено от общ интерес към египтологията.

След няколко дни по молба на Хана помагах на Емелин да събере багажа си за преместването й в къщата на Фани. Докато живееше на номер седемнайсет, Емелин се разпростираше в две стаи и естествено нямаше как да се приготви навреме без помощ. Аз събирах зимните аксесоари на Емелин и меките играчки, подарък от ухажорите й, когато Хана дойде да провери докъде сме стигнали.

— Трябва да помагаш, Емелин — отбеляза по-голямата й сестра, — а не да оставяш Грейс да върши всичко.

По тона на Хана личеше колко е напрегната. Така беше от деня в Британския музей, но Емелин не забеляза. Беше твърде заета да прелиства дневника си. Цял следобед, седнала на пода с кръстосани нозе, разглеждаше жадно отрязъци от стари билети, рисунки, снимки и пламенни младежки драсканици.

— Чуй това — каза тя, — от Хари е. „Непременно ела у Дезмънд, иначе ще сме само ние тримата: Деси, твоят любим и Клариса.“ Не е ли убийствено смешно? Горката Клариса, наистина не трябваше да се подстригва късо.

Хана седна на ръба на леглото.

— Ще ми липсваш.

— Знам — отвърна Емелин и приглади с длан една смачкана страница от дневника си. — Но нали разбираш, че не мога да дойда в „Ривъртън“ с вас. Ще умра от скука.

— Убедена съм.

— За теб, мила, няма да е толкова скучно — внезапно добави Емелин, осъзнавайки, че може да я е обидила. — Знаеш, че не го мисля. — Тя се усмихна. — Не е ли странно как се развиха събитията?

Хана повдигна вежди.

— Искам да кажа, че когато бяхме момичета, ти беше тази, която копнееше да се махне. Забрави ли, че дори мечтаеше да станеш секретарка? — Емелин се разсмя. — Не помня дали изобщо стигна до там, че да поискаш от татко разрешение.

Хана поклати глава.

— Чудя се какво би казал той — отвърна Емелин. — Горкият стар татко. Спомням си, че бях ужасно ядосана, когато ти се омъжи за Теди и ме остави с него. Но не помня защо. — Тя щастливо въздъхна. — Нещата се промениха.

Хана стисна устни в търсене на подходящите думи.

— Щастлива си в Лондон, нали?

— Иска ли питане? — отвърна Емелин. — Истинско блаженство е.

— Добре. — Хана се изправи, за да си върви, но се разколеба и отново седна. — Знаеш ли, ако нещо се случи с мен…

— Ако те похитят марсианци от Червената планета? — попита Емелин.