Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— В такъв случай, трябва да кажа не, госпожо.

— Може и да е късмет. — Тя се обърна с гръб към прозореца. — Истинската любов е като болест.

— Болест ли, госпожо? — Със сигурност ми призля в този миг.

— Не я разбирах, докато четях за нея в книгите и пиесите, в стихотворенията. Не разбирах кое кара иначе интелигентни и разумни хора да вършат такива екстравагантни и нерационални неща.

— А сега, госпожо?

— Да — въздъхна тя, — сега разбирам. Това е болест. Заразяваш се, когато най-малко очакваш. За нея няма лекарство. А понякога, в най-крайни случаи, може и да е фатална.

Лекичко затворих очи. За миг изгубих равновесие.

— Не и фатална, госпожо, със сигурност не.

— Да, може би си права, Грейс. Преувеличавам. — Тя ме погледна и се усмихна. — Разбираш ли, аз съм такъв случай. Държа се като героиня от ужасен евтин роман. — Хана замълча, но сигурно продължи да мисли в същата посока, тъй като след известно време поклати глава. — Знаеш ли, винаги съм си мислела, че вие с Алфред…

— О, не, госпожо — бързо отвърнах. — С Алфред никога не сме били нещо повече от приятели. — Почувствах жегването на хиляди игли по тялото си.

— Наистина ли? — Тя се умълча. — Какво ли ме е накарало да си го помисля?

— Не бих могла да кажа, госпожо.

Тя ме погледна, докато поглаждаше подгъва на копринената си рокля, и се усмихна.

— Притесних те.

— Не, съвсем не, госпожо. Просто… — Възползвах се от разговора. — Мислех си за едно писмо, което получих наскоро. Новини от „Ривъртън“. Какво съвпадение, че питате за Алфред точно сега.

— Нима?

— Да, госпожо. — Не можех да се спра. — Помните ли госпожица Старлинг, която работеше за баща ви?

Хана се намръщи.

— Слабата дама с безцветната коса ли? Имаше навика да върви на пръсти из къщата с кожена чанта.

— Да, госпожо, същата. — Надминах себе си. Погледът и гласът ми създаваха впечатлението, че ми е все едно. — Те с Алфред се оженили. Само преди месец. Сега живеят в Ипсуич и той се занимава с електрическия си бизнес.

— Затворих куфара и кимнах със сведен поглед. — А сега, ако ме извините, госпожо, мисля, че господин Бойл има нужда от мен долу.

Затворих вратата след себе си и останах сама. Притиснах длан до устните си, затворих очи и почувствах как раменете ми треперят, а в гърлото ми нещо напира.

Тялото ми, изглежда, изгуби равновесие и се свлякох на пода. Първо рамото ми сякаш проникна в стената. Жадувах да изчезна там, в пода, във въздуха.

Но останах да лежа неподвижна. Имам бегли спомени, че Теди и Дебора ме откриха в тъмния коридор на път за стаите си. Повикаха господин Бойл, за да ме преместят. Нищо не почувствах, нито срам, нито дълг. Какво значение имаше? Какво значение имаше всичко вече?

Изведнъж някъде на долния етаж нещо се строши, падаха чинии и прибори.

Затаих дъх. Очите ми се отвориха. Настоящето ме връхлетя и ме изпълни отново.

Разбира се, че имаше значение. Хана има значение. Сега повече от всякога тя имаше нужда от мен, тъй като се завръщаше в „Ривъртън“ без Роби.

Издишах на пресекулки. Изправих рамене и преглътнах. Наложих си да успокоя свитото си гърло.

Никаква полза нямаше да има от мен, ако се оставех на самосъжалението. Така се разсейвах от задълженията си.

Отблъснах се от стената, пригладих полата и оправих маншетите си. Изтрих сълзите.

Бях лична камериерка, а не някаква незначителна слугиня в домакинството. На мен разчитаха. Не можех да си позволя такива пристъпи на неблагоразумие.

Отново въздъхнах. Дълбоко. Съсредоточено. Кимнах си мислено и тръгнах с големи крачки надолу по коридора.

Докато изкачвах стълбите до моята стая, насилих се да затворя ужасяващата врата в ума си, през която за част от секундата бях надзърнала и видях съпруга, дома и децата, които можеше да имам.

Урсула дойде, както беше обещала. Пътуваме по лъкатушещия път към селцето Сафрън Грийн. Всеки момент ще се появят табели, които ни поздравяват с добре дошли в „Ривъртън“. Поглеждам лицето на Урсула, тя ми се усмихва от мястото си на волана и отново насочва вниманието си към пътя. Отхвърлила е всякакви лоши предчувствия за това доколко е разумна нашата екскурзия. Силвия не беше доволна, но се съгласи да не казва на главната сестра и да задържи Рут, ако е необходимо. Подозирам, че излъчвам зловонието на последната възможност. Твърде късно е да се тревожат дали ще ме съхранят за бъдещето.

Металните порти са отворени. Урсула насочва колата към автомобилната алея и поемаме към къщата. Тъмно е, а тунелът от дървета е някак странно застинал и мълчалив, какъвто винаги е бил в очакване да чуе нещо. След последния завой къщата изниква пред нас. Точно както толкова много пъти преди: през първия ден, в който едва четиринайсетгодишна, млада и неопитна се появих в „Ривъртън“, в деня на представлението, когато тичах на връщане от дома на мама, изпълнена с надежда, в онази вечер, когато Алфред ми предложи, в утрото през 1924 година, когато пристигнахме в „Ривъртън“ от Лондон. Днешният ден е своего рода завръщане у дома.