Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Аз… — останала без дъх промълвила тя и допряла длан до шията си. — Трябва да спра вече — и потупала рамото на мъжа. — Приятелят ми ще ме търси. — Мъжът обаче продължавал да се върти и тя извикала в ухото му:

— Стига толкова. Благодаря ви.

Движението им не спирало и тя си помислила, че той никога няма да я пусне. Най-неочаквано видяла, че са до импровизираната пейка, от която били станали. Местата им били заети от други хора. От Роби все така нямало и следа.

— Къде е този твой приятел? — попитал партньорът й в танца. Бил загубил шапката си на дансинга и прокарал ръка през гъстата рижа коса.

— Сега ще дойде — отвърнала Хана и трескаво търсела познатото лице сред толкова непознати. Още й се виел свят. — Всеки момент.

— Не бива да сядаш обаче. Ще се простудиш — отбелязал мъжът.

— Прав сте. Благодаря, ще чакам тук.

— Хайде, ела да ми правиш компания.

— Не — категорична била тя този път. — Достатъчно ми беше.

Човекът отпуснал пръсти, свил небрежно рамене и понечил да си тръгне.

В този миг изневиделица призрачна сянка излетяла от мрака и се хвърлила върху тях.

Роби.

Удар на лакът в рамото й и тя политнала.

Крясък. Негов ли бил? На непознатия? Или неин?

Хана се опряла в човешката стена зад нея.

Оркестърът продължавал да свири. Тропотът с крака и пляскането на ръце не спирали.

Преди да се надигне от мястото, където била паднала, тя видяла как, надвесен над мъжа, Роби удря отново и отново. И пак, и пак.

Обзела я паника. Цялата пламнала. Изплашила се до смърт.

— Роби! — извикала тя. — Спри!

Запробивала си път през сгъстилото се множество.

Музиката спряла и хората стегнали кръга около двамата мъже на земята. Най-сетне Хана успяла да стигне до тях и се вкопчила в ризата на Роби.

— Роби!

С мощно движение той я отхвърлил от себе си. За част от секундата погледите им се срещнали, но неговият бил празен. Изобщо не я виждал.

Юмрукът на другия мъж се стоварил върху лицето на Роби. Сега той бил отгоре.

Лицата и на двамата вече били окървавени.

— Не! — крещяла Хана. — Пусни го! Моля те, пусни го! Няма ли кой да помогне? — хълцала тя.

Нямала спомен как приключило всичко, не научила и името на притеклия се на помощ. Той откопчил рижавия от Роби, след което завлякъл окървавения й любим до близката стена. Някой донесъл чаша вода, после уиски. Казали й да си прибира човека и да го сложи да спи.

Който й да е бил притеклият се на помощ, той очевидно не за първи път виждал подобни сцени. Засмял се, добавяйки, че нямало да е петък вечер, или събота (все едно кой ден), ако не стане сбиване. Подхвърлил също, че Червенокосия Уиклиф не е лошо момче, но имал тежък жребий по време на войната. И оттогава е такъв. Изчакал Роби да се съвземе, привдигнал го и ги изпратил надолу по улицата — Роби се подпирал на рамото на Хана.

Почти никой не им обърнал внимание, докато напускали мястото на празника.

Вече в шлепа, Хана измила лицето му от кръвта. Сложила го да седне на ниско столче и коленичила пред него да избърше лицето му. Откакто напуснали уличното тържество, той почти не бил продумал, а и тя нямала желание да пита. Какво му било станало, защо се нахвърлил върху човека, къде бил до този момент? Предполагала, че и той си задава същите въпроси, и била права.

— Какво можеше да стане само! — промълвил най-сетне той. — Какво можеше да стане!

— Шшт! — Тя притискала влажната кърпа към натъртените скули. — Свърши вече.

Роби поклатил глава. Затворил очи. Под прозрачните клепачи очите играели неспокойно. Хана почти не го чула, когато той прошепнал:

— Можех да го убия. Бог да ми е на помощ, ами ако го бях убил?!

Никога повече не излезли. Хана не можела да си прости, че не го послушала и толкова настояла да отидат на уличното празненство. Светлините, шумът, тълпата. Била чела достатъчно за окопната болест. Трябвало и сама да се сети. Решила да се грижи по-добре за него в бъдеще. Да не забравя никога през какво е минал този човек. Да е по-внимателна. Инцидентът не бивало да се повтаря.

Около седмица по-късно лежали един до друг и играели любимата си игра — да си представят, че живеят в малко изолирано селце в Хималаите, когато неочаквано Роби седнал в леглото и заявил:

— Омръзна ми тази игра.

Хана се подпряла на лакът.

— А какво искаш да правим?

— Искам всичко да е истина.

— Аз също — рекла тя. — Представи си, че…

— Не — прекъснал я Роби. — Защо все трябва да измисляме?

— Скъпи — прокарала ръка по пресния белег на лицето му, — май пропускаш факта, че съм омъжена. — Опитвала се да превърне всичко в шега и да го накара да се засмее. Този път не се получило.