Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Такива мисли измъчвали мозъка й, докато го наблюдавала как обикаля помещението. Беше обул панталона си, но ризата висяла на гърба на стола. Тя гледала слабите му мускулести ръце, голите рамене, красивите груби длани.

В този момент по палубата отекнали нечии стъпки.

Двамата застинали и разменили погледи. Роби вдигнал рамене в недоумение.

Някой почукал на вратата.

— Роби? Отвори. Аз съм.

Гласът на Емелин.

Хана се смъкнала от леглото и грабнала дрехите си.

Роби вдигнал показалец към устните си и на пръсти доближил вратата.

— Знам, че си вътре. Много мил старец на пътя за теглене на лодките ми каза, че те е видял да се прибираш и не си излизал оттогава. Пусни ме, умирам от студ.

Роби дал знак на Хана да влезе в тоалетната.

Тя кимнала и на пръсти се пъхнала в тясното помещение, след което затворила вратата. Сърцето й биело до пръсване. Успяла да нахлузи роклята си и коленичила, за да гледа през ключалката.

Роби отключил вратата.

— Как разбра къде да ме намериш?

Навела глава, за да не се удари в рамката, Емелин влязла в тясното помещение. Хана забеляза, че е облякла новата си жълта рокля.

— Дезмънд казал на Фреди, а Фреди на Джейн. Нали ги знаеш какви са хлапета. — Тя замълчала и огледала предметите с широко отворени очи. — Тук наистина е божествено, Роби! Истинско скривалище. Трябва да направиш едно парти… Много интимно малко събиране. — Повдигнала вежди, когато видяла разхвърляните чаршафи, сетне извърнала очи към голия до кръста мъж до нея и на лицето й изгряла усмивка. — Да не прекъснах нещо?

Хана затаила дъх.

— Бях заспал.

— В четири без петнайсет?

Той не я удостоил с отговор и потърсил ризата си.

— Все се питам какво правиш по цял ден. Предполагам, тук пишеш стиховете си.

— Пишех. Да, пиша. — Роби разтрил тила си нетърпеливо и попитал: — Какво искаш?

Хана трепнала от грубия глас. Причината била в това, че Емелин споменала стиховете. Роби не бил писал от седмици. Но сестра й очевидно не забелязвала очевидната грубост.

— Исках да разбера ще дойдеш ли с мен тази вечер у Дезмънд.

— Казах ти, че няма да дойда.

— Знам, но може да си размислил.

— Не съм.

Настъпила тишина и Роби погледнал към вратата. Емелин огледала с копнеж каютата.

— Дали не бих могла да…

— Трябва да си вървиш — побързал да я прекъсне Роби. — Работя.

— Мога да ти помогна с нещо. — Тя повдигнала една мръсна чиния с края на чантата си. — Да подредя например…

— Казах не — срязал я Роби.

— Шегувах се — вяло се усмихнала Емелин. — Имам и по-добро занимание от това да прекарам този прекрасен следобед в чистене.

Роби не отговорил.

Сестра й се насочила към изхода.

— А ще дойдеш ли у Фреди утре?

Той кимнал.

— Ще ме вземеш ли в шест?

— Да — отсякъл той и хлопнал вратата зад гърба й.

Хана излязла от тоалетната. Чувствала се мръсна. Все едно плъх, измъкнал се от дупката си.

— Може би няма да е зле да не се виждаме известно време. Седмица или повече?

— Не. Казал съм на Емелин да не идва тук. Пак ще я предупредя. Този път мисля, че ще разбере.

Хана изпитала вина, макар да знаела, че обективно не би трябвало да е така. Емелин нямала право да се чувства засегната. Роби много отдавна й бе обяснил, че не изпитва романтични чувства към нея. И въпреки това нещо в гласа на сестра й, напрежението зад привидната безгрижност… Ами новата жълта рокля?

Хана погледнала към часовника. Имала още половин час до последния срок, в който трябвало да си тръгне.

— Ще си вървя.

— Остани още малко.

— Виж, наистина…

— Поне още пет минути. Нека Емелин се отдалечи достатъчно. — Той приближил и погалил лицето й с двете си длани едновременно, сетне уловил тила й и притиснал устни към нейните.

Това била внезапна страстна целувка, от която направо й се завил свят и която заглушила напълно коварния глас на лошото предчувствие.

В един влажен и студен следобед през декември двамата седели в кабината при руля. Шлепът бил акостиран до моста „Батърси“, където плачещите върби свеждали клони към Темза.

Хана поела дълбоко въздух. От известно време чакала подходящ момент да му каже.

— Няма да мога да идвам следващите две седмици. Теди има гости от Америка и се очаква от мен да играя ролята на добра съпруга — да ги водя насам-натам, да ги забавлявам.

— Дразня се, като си мисля за тези неща — рекъл Роби. — Особено когато му се умилкваш.

— Не се умилквам. Теди веднага щеше да разбере какво става, ако се държах по този начин.