Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Случвало се да не успеят да слязат веднага — целували се в упоение.

— Толкова отдавна те чакам — шепнел той, прилепил чело до нейното. — Вече си мислех, че няма да дойдеш.

После се спускали надолу по стълбите.

Много често лежали, полюшвани от вълните на реката. Разказвали за живота си. Говорели, като повечето влюбени, за поезия, за музика и за местата, които Роби бил обиколил и които тя мечтаела да види.

Един зимен следобед слънцето наближавало вече хоризонта, когато се качили по тесните стълби до палубата и влезли в кабинката при руля. Над реката се стелела мъгла, която ги изолирала от света. Някъде в далечината нещо горяло. От мястото си усещали миризмата на дим и виждали надигащите се пламъци.

— Вероятно е някой шлеп — отбелязал Роби. Едва произнесъл думите и отекнала силна експлозия. Дъжд от искри избухнал във въздуха.

Хана съзерцавала в захлас как златистите светлини потъват в мъглата и постепенно я разнасят.

— Едновременно страшно и много красиво — промълвила тя. Помислила си, че гледката й напомня картина на Търнър.

Сякаш прочел мислите й, Роби допълнил:

— Уислър е живял на Темза. Обичал е да рисува движещата се мъгла, играта на светлината. И Моне е прекарал тук известно време.

— Може да се каже, че си в избрана компания — усмихнала се Хана.

— Приятелят, от когото купих „Дълси“, също беше художник.

— Наистина? Как се казва? Познавам ли картините му?

— Името й е Мари Сьора.

Сърцето на Хана трепнало от завист към тази непозната жена, живяла на своята лодка, пробила като художник и познавала Роби, докато тя, Хана, нямаше такава възможност.

— Ти обичаше ли я? — попитала тя и замряла в очакване на отговора му.

— Бях много привързан към нея, но уви — бе погълната изцяло от своята приятелка Жоржет. — Забелязал изражението на Хана, той избухнал във весел смях. — Париж е съвсем друг свят.

— Мечтая да отида отново там — въздъхнала Хана.

— И това ще стане — уловил дланта й Роби. — Един ден ще отидем.

Зимата отстъпи пред пролетта. Хана и Роби постепенно започнали да си играят на семейство. Един ден тя му приготвила чай и той се забавлявал да наблюдава тревогата й, че листенцата не искат да потънат на дъното на съда.

— Мисля, че ако живеем заедно, ще свикна с някои неща. Много ми харесва например да пека.

Роби само повдигнал вежди, защото вече бил опитал едно недоразумение, което тя нарекла „сладкиш“.

— Ти ще седиш до прозореца и по цял ден ще пишеш красиви стихове, които после ще ми четеш. Ще се храним със стриди и ябълки и ще пием вино.

— През зимата ще ходим в Испания, където е топло — предложил Роби.

— О, да! — възкликнала Хана. — Искам да стана тореадор. Тореадор с маска. Най-великият в цяла Испания.

Тя оставила чашата с белезникава течност, по чиято повърхност плували листенцата, на тясната полица над леглото.

— Хората има да се чудят коя съм.

— Но то ще бъде нашата тайна — отбелязал Роби.

— Именно, ще го пазим в тайна.

Един дъждовен ден през април двамата лежали свити един до друг, заслушани в тихото плискане на водата в корпуса. Хана следяла движението на стрелките на часовника отсреща и правела сметка колко време й трябва, за да се приготви и да стигне навреме у дома. Най-сетне за нейно неудоволствие малката стрелка стигнала определената цифра и тя седнала в леглото. Дръпнала чорапите си, метнати встрани, и започнала да се обува.

Роби прокарал ръка по голия й гръб.

— Не си тръгвай — рекъл той.

С втория чорап се справила по-лесно.

— Остани.

Вече изправена, тя промушила глава в комбинезона си.

— Знаеш, че ако можех, бих останала завинаги.

— В нашия таен свят.

— Точно така. — Хана коленичила на леглото и помилвала лицето му. — В нашия собствен свят. Таен свят. Обичам тайните. — От гърдите й се откъснала въздишка. От известно време мислите й често отивали в тази посока. Не била много сигурна, че е готова да го сподели с Роби.

— Когато бяхме деца, имахме една игра.

— Знам — обадил се Роби. — Дейвид ми е разказвал за Играта.

— Така ли?

Роби кимнал.

— Но Играта е тайна — механично изтърсила Хана. — Защо ти е разказал за нея?

— Сега и ти беше готова да ми разкажеш.

— Така е, но е различно. Ние с теб… Друго е.

— Добре, разкажи ми за Играта — прекъснал я той. — Все едно нищо не знам.

— Само че наистина е време да тръгвам — погледнала тя часовника.

— Разкажи ми набързо.

— Добре, но много набързо.

Разказала му за Нефертити и Чарлз Дарвин, за кралица Виктория на Емелин и за приключенията им, кое от кое по-интересни.