Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Докато го наблюдавала как приближава, тя усетила, че й прималява. Сякаш стояла на върха на висока скала, изложена на силния вятър, и единственият й изход е да падне.

Роби, без да продума, хванал ръката й и я повел навън.

Беше три сутринта, когато Хана пропълзя към задния вход на номер седемнайсет. Както бях обещала, стоях и чаках със свит на топка стомах. Тя закъсня много повече от предвиденото. Поради мрака и тревогата въображението ми бе нарисувало какви ли не ужасяващи сцени.

— Слава богу — въздъхна Хана и влезе през вратата, която й отворих. — Боях се, че си забравила.

— Как бих могла — обидих се аз.

Хана притича през стаята на прислугата и стиснала обувките си в ръка, се качи на пръсти до приземния етаж. Бе поела вече към втория етаж, когато усети, че я следвам.

— Няма нужда да ме изпращаш до стаята ми, Грейс. Много е късно. А и искам да остана сама — каза ми тя.

Кимнах и спрях на долното стъпало, както си бях по нощница — приличах на изгубено дете.

— Госпожо… — побързах да кажа аз.

Хана се обърна рязко.

— Да?

— Добре ли прекарахте?

— О, Грейс — усмихна се тя. — Тази вечер започнах да живея истински.

Срещали се винаги в неговата квартира. Тя отдавна се питала къде живее той, но картината, която си представяла, нямала нищо общо с действителността. Роби притежавал малък шлеп, наречен „Суийт Дълси“, на котва край кея на Темза недалеч от моста „Челси“. Обяснил й, че го е купил от близък приятел във Франция след войната и преминал разстоянието до Лондон с него. Оказал се доста стабилен малък плавателен съд и въпреки неугледния си вид с него можело да се плава и в открито море.

Вътре било изненадващо добре обзаведено — дървени ламперии, съвсем малък кухненски бокс, в който висели медни съдове за готвене, и нещо като трапезария, където под завесите пред прозореца се намирало и сгъваемото легло. Неговото толкова необичайно жилище — тя за първи път виждала такова нещо — допринесло още повече за усещането за приключение. Имало някакъв привкус на вълшебство да преживяваш откраднати моменти на интимност на подобно място.

Лесно уговаряли срещите си. Роби идвал да вземе Емелин и докато я чакал, успявал да плъзне в ръката на Хана бележка с датата и часа, в който шлепът ще чака при предварително определен мост на Темза.

Хана хвърляла бегъл поглед и ако била съгласна, само кимвала. Случвало се срещите им да се провалят — или Теди ще настои тя да присъства на някакво събитие, или Естела ще я повика на събирането на нейния благотворителен комитет. Нямало начин да го предупреди. Изпитвала искрена болка при мисълта, че той напразно я чака.

В повечето случаи обаче отивала. Казвала, че има среща за обяд или излиза на пазар, и изчезвала. Никога не отсъстваше прекалено дълго. Беше много предпазлива. Незаконната любов прави хората много изобретателни. Хана се научи да измисля в крачка всякакви извинения, ако някой случайно я забележи на улицата. Един ден налетяла на лейди Клементайн. Хана обяснила, че е излязла да се разходи пеша. В слънчев ден като този е жалко да не се разходиш. Само че лейди Клементайн не беше вчерашна и само кимнала с присвити очи. После предупредила Хана да внимава, защото улиците имат и уши, и очи.

Улиците — може би, но не и реката. Поне не такива уши и очи, от които Хана е добре да се пази. В ония години Темза бе съвсем различна. Тя бе функциониращ морски път и по нея кипеше оживен транспорт — натоварени с въглища или стоки шлепове, рибарски корабчета и лодки, които караха риба на пазара, да не говорим за боядисаните в светли тонове увеселителни лодки, теглени от жива сила от брега.

На Хана всичко това много й допадало. Не можела да повярва, че живее в Лондон от толкова време и не е и подозирала, че в сърцето на града има толкова различен живот. Беше се разхождала по мостовете или поне по някои от тях, беше минавала и с кола. Но никога не обръщала особено внимание на живота, който кипи под тях. Ако бе обръщала изобщо внимание на Темза, то обикновено било тогава, когато е трябвало да я прекоси, за да отиде на опера, до картинна галерия или до някой музей.

Тя напускала дома на номер седемнайсет и се отправяла към посочения в бележката мост — понякога познат, а понякога — не, често пъти в съвършено чужда за нея част на града. Слизала до брега и се оглеждала за малкия плавателен съд.

Той винаги я чакал. Щом стигнала, Роби протягал ръка и й помагал да стъпи на борда. Слизали в кабината и потъвали в своя собствен свят.