Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Трябвало е да станеш писателка — погалил той ръката й от рамото надолу.

— Така е. Щях да съчинявам всевъзможни бягства и приключения.

— И сега не е късно — отбелязал той. — Защо не опиташ?

— Сега нямам потребност за това. Сега имам теб. Бягам при теб.

Понякога той купувал вино и пиели от ниски стъклени чаши. Ядели хляб и сирене и си пускали нежна романтична музика на малкия грамофон, който бе пропътувал с него целия път от Франция. Случвало се и да потанцуват, независимо от тясното пространство.

Един такъв следобед той заспал. Тя допила останалото вино и легнала до него, заслушана в равномерното му дишане. Опитала се да синхронизира своето дишане с неговото и най-накрая успяла да хване ритъма му. Ала сънят бягал от очите й. Преживяването да лежи до него така било твърде ново и вълнуващо. Слязла от леглото и коленичила, за да го наблюдава по-добре. До този момент не го била виждала да спи.

Той очевидно сънувал. Виждала как очите му се движат под спуснатите клепачи. Постепенно станал много неспокоен и тя решила, че няма да е зле да го събуди. Не й харесвало как красивото му лице се изкривява.

Изведнъж Роби започнал да вика насън и Хана се изплашила, че някой на брега може да го чуе и да дойде да помага. А можело и да съобщи на полицията например.

Поставила длан върху челото му и прокарала пръсти по добре познатия белег. Той не се събуждал и продължавал да вика. Хана го разтърсила леко.

— Роби, любов моя. Събуди се, сънуваш.

Той отворил рязко очи — тъмни и кръгли — и преди тя да разбере какво става, я метнал на пода и пръстите му се впили в шията й. Започнала да се дави. Опитала се да извика името му, да му каже да спре, но била твърде слаба, за да се бори с него. Всичко това продължило само миг, защото нещо в съзнанието му прещракало, той дошъл на себе си и скочил на крака.

Хана, както си била на пода, се изтеглила заднешком, докато гърбът й опрял в стената. Какво му било станало? За кого ли я бе помислил?

Роби опрял гръб в отсрещната стена на тясната каюта с притиснати към лицето длани и увиснали от отчаяние рамене.

— Добре ли си? — попитал той, без да я поглежда.

Приближил до нея и коленичил. Вероятно се е дръпнала спонтанно, защото той вдигнал дланите си на нивото на раменете.

— Няма да ти причиня болка. — Протегнал ръка и вдигнал брадичката й. — Исусе! — само въздъхнал.

— Няма нищо — опитала се да го успокои тя. — Ти как си?

Показалецът му докоснал устните й. Дишането му все още било учестено. Поклатил глава и тя знаела, че иска да й обясни, но не може.

Обгърнал с длани лицето й и тя отпуснала глава, впила очи в неговите. В тези тъмни, дълбоки очи, пълни с тайни, които не искал да сподели. Хана искала да ги научи. Един ден щяла да го накара да й разкаже. Когато той се навел и докоснал с устни шията й, тя се отпуснала, както винаги досега.

Наложило се до края на седмицата да носи шал около врата, но това не я разстроило ни най-малко. Напротив, било й приятно да има някаква следа от него. Така и времето минавало по-лесно. Синината й напомняла, че той наистина съществува, че те двамата съществуват. Отивала от време на време до огледалото и се взирала в белега, както младоженка разглежда с любов брачната си халка. Сякаш й било приятно да си напомня за важното събитие. Убедена била, че той би се ужасил, ако знае.

Любовните истории, особено в началото, са свързани с настоящето. Ала винаги настъпва момент, в който нещо се случва, някаква промяна отключва тайна врата, през която миналото нахлува и бъдещето придобива очертания. За Хана инцидентът по време на съня на Роби бил тъкмо такъв момент. Този човек имал и друга, тъмна страна. В живота му се били случили събития, за които тя нямала и представа. Твърде замаяна от случващото се между двамата, тя била неспособна да погледне отвъд непосредственото си щастие. Колкото повече мислела за тази негова неизвестна страна, толкова по-потисната ставала.

Един следобед през септември седели на ръба на леглото и наблюдавали брега през прозореца. Съзерцавали минувачите, измисляли им различни имена и се мъчели да си представят какъв е животът им. Известно време мълчали, щастливи просто да наблюдават от тайното си място нищо неподозиращите хора, но най-неочаквано Роби скочил на крака.

Тя само се извърнала, за да види какво ще прави. Той се настанил на кухненския стол с подвит под себе си крак и свел глава над бележника. Пишел стихотворение. Целия ден се мъчил да го довърши, но нейното присъствие го отвличало. Общата им игра не се получавала достатъчно добре, защото мислите му били в недовършените стихове. Хана не се сърдела, защото разсеяността му го правела необичайно привлекателен в очите й.