Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Знаеш какво имам предвид.

Разбира се, че знаела.

— На мен също ми е крайно неприятно. Готова съм на всичко, само да не се наложи да се разделим.

— На всичко ли?

— Почти. — Вятърът запратил шепа дъждовни капки в стъклото и тя трепнала. — Опитай се да си уредиш среща с Емелин по някое време следващата седмица, за да ми дадеш знак кога и къде ще се видим след Нова година.

Роби се пресегнал да затвори прозореца.

— Искам да прекратя срещите с Емелин.

— Не — изплашила се Хана. — Не го прави поне засега. — Как ще се виждаме? Как ще знам къде мога да те намеря?

— Няма да е проблем, ако живееш при мен. Тогава няма да се налага да се търсим, да се страхуваме, че може да се загубим.

— Знам, така е — уловила тя ръката му. — Но дотогава… Как можа да си помислиш да скъсаш с Емелин?

Той продължил да дърпа прозореца, но проклетата рамка не искала да помръдне.

— Права си — съгласил се Роби. — Твърде много се е привързала.

— Остави този прозорец. Целият си във вода.

Най-сетне рамката се поместила и се затворила с трясък. Роби се отпуснал назад. Мокър бил от главата до краката.

— Прекалено привързана е.

— Емелин е импулсивна — отбелязала Хана и извадила кърпа от шкафа зад нея, за да попие водата от лицето му. — В природата й е. Но защо? Какво те накара да го кажеш?

Роби тръснал нетърпеливо глава.

— Има ли нещо?

— Нищо няма. Права си. Най-вероятно е без значение.

— Знам, че е така — категорична била Хана. В този момент тя наистина го вярвала. Но щяла да го каже, дори да не била така убедена. Такава е любовта: настойчива, уверена, убедителна. Успява да потисне всички тревожни нашепвания.

Дъждът се засилил.

— Измръзнал си. — Хана преметнала кърпата през раменете му. Сетне коленичила и започнала да разтрива голите му ръце. — Ще се простудиш. — И продължила, избягвайки да срещне погледа му: — Теди държи да се пренесем в „Ривъртън“.

— Кога?

— През март. Иска да ремонтира сградата и да построи нова лятна къща. Говори за това вече няколко седмици — с безизразен глас продължила тя. — Иска да се представи за благородник от провинцията.

— Защо не си ми казала досега?

— Не исках дори да мисля за такава възможност — безпомощно отговорила тя. — Все се надявах, че е временно настроение. — Прегърнала го внезапно и се притиснала в него. — Трябва да поддържаш добри отношения с Емелин. Не мога да те поканя там, но тя може. Има право да кани приятели за края на седмицата, да организира събирания.

Той кимнал, но продължавал да избягва погледа й.

— Моля те — промълвила Хана. — Заради мен. Искам да съм сигурна, че ще идваш.

— И ще станем една от двойките в провинцията?

— Да.

— Ще играем театъра на стотици двойки преди нас? Ще се промъкваме нощем, ще се правим, че почти не се познаваме денем?

— Да — тихо потвърдила Хана.

— Това не е нашата игра.

— Знам.

— Не е достатъчно.

— Така е.

— Добре — въздъхнал той. — Но само заради теб.

Хиляда деветстотин двайсет и трета постепенно изтече и настъпи 1924 година. Една вечер, когато Теди заминал по работа, а Дебора и Емелин били навън с различни компании, Хана и Роби решили да се срещнат. Шлепът бил спрян в част на Лондон, която Хана не познавала. Гледала през прозореца, докато таксито криволичело по тесните улички на Ийст Енд. Нощта настъпвала и малко от улицата можело да се види — сивкави сгради, теглени от кон каруци с окачени запалени фенери, червенобузи деца с вълнени пуловери, които още играели на улицата и сочели таксито. Изведнъж в дъното на улицата, по която се движели, се появили цветни светлини, празнуващи хора и музика.

Хана се навела напред и попитала шофьора:

— Какво правят тези хора?

— Празнуват новата година — отвърнал той с акцент на кореняк лондончанин. — Тия не са с всичкия си! Посред зима сме, нали?

Докато колата се промъквала бавно към реката, Хана следяла с любопитство какво става отвън. Между сградите на опънати въжета висели запалени лампи. Група мъже свирели на цигулки под акомпанимента на акордеон и около тях се била събрала доста голяма тълпа. Всички пляскали и се смеели. Деца се промушвали между краката на възрастните, влачели серпентини или надували свирки. Около високи варели, върху които се печали кестени, стояли хора и пиели бира. Шофьорът натискал непрестанно клаксона и подал глава навън, подвиквайки да се отдръпнат.

— Побъркани! — мърморел той, когато най-сетне успели да се измъкнат от множеството и завили по следващата тъмна улица. — Съвсем са полудели!