Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Роби се появил отново. Без да дава обяснение за дългото си отсъствие, просто се настанил в креслото на Теди, все едно не било минало толкова време от последното му посещение, и подал на Хана първата си стихосбирка. Тя тъкмо се канела да признае, че вече има екземпляр от нея, когато той бръкнал в джоба си и извадил още една книга. Малка, със зелена корица.

— За вас е — казал той.

Сърцето на Хана спряло за миг, когато прочела заглавието. „Одисей“ от Джеймс Джойс. Книгата била забранена.

— Как успяхте да я…

— Един приятел в Париж я намери.

Хана прокарала пръсти по думата „Одисей“. Знаела, че в книгата се говори за двама съпрузи и за умиращата им физическа връзка. Имала представа от един откъс, който Теди й беше прочел, поместен в неговия вестник. Според него бил пълен боклук и тя кимнала тогава в знак на съгласие. Истината е, че историята й се видяла странно трогателна. Представила си само за миг какво би казал Теди, ако бе признала какво мисли в действителност. Щял да реши, че е болна и най-добре да отиде да се прегледа. И може би щял да е прав.

Искрено развълнувана, че ще успее да прочете тази книга, Хана се запитала защо Роби й бе донесъл точно нея. Дали имал предвид, че тя е от жените, за които подобна тема е подходяща? Или, по-лошо — искал да се пошегува с нея? Дали не я смятал за свръхморална? Тъкмо щяла да го попита, когато най-неочаквано той промълвил:

— Много съжалявам за баща ви.

Преди да успее да каже онова, което била намислила по повод на „Одисеи“, тя усетила, че плаче.

Никой не обръщал особено внимание на посещенията на Роби. Поне не в началото. Никой не изразил съмнение, че между тях може да се зароди неподходяща близост. Хана щяла да бъде първата, която категорично да го отрече. Всички в семейството знаели, че Роби е бил приятел на брат й до самата му смърт. Дори да изглеждал малко странен, той за нищо на света не можел да бъде наречен лишен от благоприличие, както продължавал да твърди Бойл — странностите му се отдавали на преживяното по време на войната.

Нямало определен ритъм в тези посещения, явявал се в най-неочакван момент, но Хана винаги много се радвала да го види. Понякога била сама, понякога Емелин или Дебора били при нея. За Хана той се превърнал в спасителен пояс. Говорели за книги, за пътешествия. За отвлечени идеи и далечни места. Изглежда, знаел твърде много за нея. Все едно Дейвид се бил завърнал. Усетила, че започва да копнее за компанията му, ставала нервна, ако изчезнел за дълго, и се отегчавала от всичко, с което се захващала.

И ако не била така погълната от мисли за него, може би щяла да усети, че и друг от семейството се интересува от посещенията на Роби. Щяло да й направи впечатление, че напоследък Дебора се задържа повече в къщи. Но тя нищо не забелязвала.

Ето защо една сутрин в дневната Хана била безкрайно изненадана, когато Дебора оставила настрани кръстословицата си и уж небрежно подхвърлила:

— Организирам соаре за новия парфюм на Шанел следващата седмица, господин Хънтър. Бях толкова заета с организацията, че не успях да си намеря кавалер. — Усмивката й блеснала.

— Съмнявам се, че ще ви е трудно — отбелязал Роби. — Предполагам, че мнозина с радост биха се оставили да ги носи златната вълна на обществото.

— Така е — побързала да го увери Дебора, която не схванала иронията му. — И все пак много е късно, всеки си има програма.

— Лорд Удол ще дойде, без да се замисли — предположила Хана.

— В чужбина е — мигом отвърнала Дебора и отново се усмихнала на Роби. — Не мога да отида сама, нали?

— Според Емелин сега това е доста популярно — споделила Хана.

Сестрата на Теди се направила, че не чува. Затрепкала с клепачи по посока на Роби.

— Освен ако… — тя го погледнала със свенливост, която изобщо не й отивала. — Не, не е възможно.

Роби мълчал.

Дебора нацупила капризно устни.

— Освен ако не ме придружите вие, господин Хънтър.

Хана затаила дъх.

— Аз ли? — избухнал в смях Роби. — Не, не мисля.

— Но защо? Ще прекараме чудесно.

— Не следя модата. Няма да съм в свои води.

— Затова пък аз там съм добър плувец — отбелязала Дебора. — Ще ви държа над водата.

— И въпреки това, не.

Хана за пореден път останала без дъх от изненада. Този човек наистина не знаел как да се държи и за разлика от приятелите на Емелин бил съвършено искрен.

— Моля ви да си помислите — настояла Дебора. В гласа й се прокраднали нотки на напрежение и тревога. — Всички важни хора ще бъдат там.