Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Добро утро, господин Хънтър — широко се усмихнала Дебора, докато почиствала козината на Бънти, малтийската си болонка. — Много ми е приятно да ви видя. Надявам се, че сте добре.

— Наистина ли?

— Охо! Доста войнствено сте настроен.

Роби се усмихнал на Хана.

— Какво ще кажете? — кимнал той към коректурите на „Пустош“, които били до нея на канапето.

— Много ми хареса — подала му тя купчината листове. — Дълбоко ме трогнаха.

— Знаех си — усмихнал се отново той.

Хана отправила поглед към Дебора, която следяла всичко с напрегнато внимание.

— Искам да обсъдя с вас нещо, господин Хънтър — и тя посочила с ръка креслото на Теди.

Той се настанил, без да сваля тъмните си очи от нея.

— Съпругът ми… — започнала тя, но не знаела как да продължи. — Моят съпруг… — Хана обърнала очи към Дебора, която старателно почиствала копринената козина на кучето си, и известно време наблюдавала като омагьосана движението на дългите й нокти.

Роби проследил погледа й.

— Вашият съпруг какво, госпожо Лъкстън?

— Съпругът ми не би искал да идвате без определена цел — едва чуто произнесла тя.

Дебора избутала кученцето от коленете си и изтупала полата на роклята си.

— Нали разбирате, господин Хънтър?

В този момент в стаята влязъл Бойл с поднос за чай. Оставил го на масата пред тях, кимнал на Дебора излязъл.

— Ще останете за чая, нали? — с прекалена любезност попитала Дебора, от която кожата на Хана настръхнали, и подала на Роби една чаша.

Благодарение на приповдигнатото настроение на Дебора тя и Роби успели да поддържат криво-ляво някакъв разговор за провала на коалиционното правителство и убийството на Майкъл Колинс. Хана слушала с половин ухо. Единственото, което искала в този момент, било да остане само няколко минути насаме с Роби, за да му обясни. Естествено, Дебора никога нямало да позволи такова нещо.

Питала се също така дали изобщо някога ще й се удаде възможност да говори с него. Вече си давала сметка колко важна е за нея компанията му, когато в стаята при тях влетяла Емелин.

Този ден малката сестра изглеждала особено красива. Косата й била на леки вълни и бе сложила нов шал с цвят на прегорена охра, от което кожата на врата й направо сияела. Щом я видяло, кученцето тутакси се скрило под креслото, а тя се отпуснала небрежно в края на канапето, драматично покривайки с длани стомаха си.

— Уф! — изпъшкала тя, като усетила напрежението в стаята. — Натъпках се като коледна гъска. Мисля, че никога повече няма да сложа хапка в устата си. — Наклонила леко глава и попитала: — Как върви, Роби? — Без да чака за отговор, продължила развълнувано: — Няма да се сетите с кого се запознах снощи на вечеринката у лейди Колфакс. Седях и си говорех с онзи мил човек, лорд Бърнърс, който ми разказваше за малкото пиано, което инсталирал в ролс-ройса си, когато влезе кой мислите? Братята и сестрата Ситуел. Тримата накуп. На живо са много по-забавни. Саши, който пише онези стихчета със забавен край…

— Епиграми — промърморил Роби.

— Остроумен е като Оскар Уайлд — отбелязала Емелин. — Най-силно впечатление обаче направи Едит. Прочете едно свое стихотворение и всички се просълзихме. Знаете що за птица е лейди Колфакс, истински сноб на тема умове, ето защо не се сдържах, миличък Роби, и казах, че те познавам. Всички направо припаднаха. Сигурна съм, че не ми повярваха. Не разбирам защо смятат, че съм много силна в измислиците. Така или иначе, ще трябва да дойдеш с мен на събирането довечера, за да видят, че не ги лъжа.

Най-сетне тя си поела дъх, за части от секундата извадила цигара от чантата си и я запалила. Всмукнала дълбоко дима и след като го изпуснала, попитала:

— Нали ще дойдеш, Роби? Едно е хората да се съмняват в това, което казваш, когато ги лъжеш откровено, съвсем друго — да казваш истината.

Роби мълчал и размишлявал върху предложението й.

— В колко часа да дойда да те взема? — най-неочаквано попитал той.

Хана примигнала. Очаквала той да откаже, както правел досега при всичките й покани. Била сигурна, че той има еднакво мнение с нея по отношение на приятелите на Емелин. Може би това не важало за лорд Бърнърс и лейди Сибил. Или пък семейство Ситуел били прекалено голямо изкушение.

— В шест часа — широко се усмихнала Емелин. — Боже, какво вълнение!

Роби се появил в пет и половина. За човек, който има навика да се появява без предупреждение, било странно да прояви точност към човек, на когото не може да се разчита също толкова, колкото и на самия него.