Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Пфу! Капнах — рекла Емелин. — Предполагам, не е останал чай.

В този момент вдигнала очи и забелязала Роби.

— Спомняш си господин Хънтър, нали, Емелин? — попитала Хана.

В първия миг момичето погледнало озадачено, навело се напред и подпряло брадичка на дланта си. Ококорила широко очи и се взряла в лицето на мъжа.

— Приятелят на Дейвид от „Ривъртън“ — допълнила Хана.

— Роби Хънтър — лицето на Емелин се разтегнало бавно в усмивка. — Тя възторжено отпуснала ръце в скута си. — Разбира се. Доколкото си спомням, дължите ми една рокля. Дано този път се въздържите да ми разкъсате дрехата.

По настояване на Емелин Роби останал и за вечеря. Недопустимо било, според нея, да го оставят да си тръгне, след като току-що е дошъл. И така още същата вечер Роби се озовал на масата с Дебора, Теди, Емелин и Хана в трапезарията на номер седемнайсет.

Хана седяла от едната страна на масата, срещу нея били Дебора и Емелин, начело бил Теди, а срещу него — Роби. Странна комбинация, помислила си Хана: Роби — млад бохем, а Теди, след четири години работа при баща си, постепенно се превръщал в истинска карикатура на влиянието и благоденствието. Все още бил хубав мъж. Забелязала какви погледи му хвърлят някои от по-младите съпруги на колегите му, но напразно. Лицето му се било закръглило, а в косата се виждали и първите сребърни нишки. Страните му вече придобили червендалестия цвят на човек, който не пропуска хранене.

— С какво си печелите хляба, господин Хънтър? — попитал Теди и се облегнал назад в стола си. — Съпругата ми спомена, че не сте в света на бизнеса. — На него и през ум не му минавало, че може да има друго поприще.

— Писател съм — отговорил Роби.

— Така ли? Публикувате материалите си в „Таймс“, предполагам?

— Писал съм и за тях, освен всичко друго. В момента работя за себе си. — Той се усмихнал. — Наивно си въобразявах, че ще е по-лесно да угодя на себе си.

— Късмет е наистина да имаш достатъчно време да се занимаваш със собствените си интереси — небрежно отбелязала Дебора. — Не мога да си представя как бих живяла, ако не тичам напред-назад. — Тя се впуснала в пространен монолог за това какво представлява организацията на едно модно ревю, усмихвайки се някак хищно на Роби.

Тази жена флиртува, изненадала се Хана от прозрението си. Погледнала отново Роби. Наистина бил хубав, по един малко отпуснат, чувствен начин. Пълна противоположност на Дебора.

— Пишете книги, така ли?

— Поезия.

Теди вдигнал драматично вежди.

— Скучно е да спреш и да ръждясваш, наместо да искриш от употреба.

Хана примигнала от неправилния цитат на Тенисън.

Роби срещнал погледа й и се усмихнал.

— Сякаш само да дишаш, е достатъчно.

— Винаги съм харесвал Шекспир — продължил Теди. — Римите ви като неговите ли са?

— Боя се, че моите бледнеят в сравнение с неговите — отговорил Роби. — Въпреки това упорствам. По-добре да се погубиш в действие, отколкото да вехнеш в отчаяние.

— Съгласен съм.

Докато наблюдавала госта им, Хана изведнъж прозряла кой всъщност е той.

— Вие сте Р. С. Хънтър.

— Кой? — не разбрал Теди и започнал да мести поглед от Хана към Роби, сетне и към Дебора, но тя вдигнала безпомощно рамене.

— Р. С. Хънтър — повторила Хана и очите й шарели по лицето му за потвърждение. Не се сдържала и се усмихнала. — Имам ваша стихосбирка.

— Първата или втората?

— „Развитие и разпад“ — уточнила Хана. Не знаела, че има и друга.

— Сега си спомням — обадила се Дебора. — Видях рецензия във вестника. И получихте някаква награда.

— „Развитие“ е втората. — Роби не свалял очи от Хана.

— Бих искала да прочета и първата. Кажете ми заглавието, господин Хънтър. Ще си я купя.

— Ще ви дам моя екземпляр — рекъл Роби. — Четох я вече. И да ви кажа честно, авторът е доста досаден.

Дебора изкривила устни, но в очите й просветнал познат блясък. Вече претеглила Роби и мислено правела списък на хората, пред които на някое от своите соарета ще се похвали, че го познава. От начина, по който присвивала устните си, станало ясно, че го оценява доста високо. Хана изпитала внезапното желание да демонстрира, че той е нейно завоевание.

— „Развитие и разпад“ — обадил се Теди и намигнал на Роби. — Нали не сте социалист, господин Хънтър?

— Не, сър — усмихнал се в отговор младежът. — Не притежавам собственост, която да искам да раздам, нито желание да придобивам такава.

Теди се разсмял от все сърце.

— Стига, господин Хънтър — намесила се Дебора, — дано не се забавлявате за наша сметка.