Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Не може ли да го остави на теб, Бойл?

— Отказва, госпожо. Трябвало да го връчи лично.

— Наистина не си спомням нещо да ми липсва. — Хана откъснала неохотно очи от момиченцето навън и обърнала гръб на прозореца. — Май ще е по-добре да го поканиш.

Господин Бойл се поколебал. Очевидно му се искало да добави нещо.

— Има ли още нещо, Бойл? — попитала Хана.

— Не, госпожо. Само че този джентълмен… Не ми прилича много на джентълмен.

— Какво имаш предвид?

— Не ми се вижда достатъчно благоприличен.

— Да не би да е забравил да се облече?

— Не, госпожо, облечен е както трябва.

— Може би говори неприлични думи?

— Напротив, говори съвсем възпитано.

— И не е французин, нисък и с мустаци?

— Не, не, госпожо.

— Тогава защо смяташ, че не е благоприличен?

— Не мога да определя, госпожо — сбърчил чело Бойл. — Такова усещане имам.

Хана си придала вид, че размишлява над усещанията на Бойл, но трябвало да признае, че любопитството й било разпалено.

— Щом твърди, че в него има нещо, което ми принадлежи, най-добре да си го прибера. Ако забележа и най-незначителна проява на неблагоприличие, ще ти позвъня.

— Да, госпожо — тържествено казал икономът. Поклонил се и напуснал стаята.

Хана пригладила роклята си с длани. Много скоро вратата отново се отворила и пред нея застанал Роби Хънтър.

В първия момент не го познала. Бяха се видели за кратко преди близо десет години. Тогава в „Ривъртън“ той бе още момче. С гладка чиста кожа, големи кафяви очи и деликатни обноски. И много тих. Едно от нещата, които най-много я вбесяваха, бе способността му да се контролира: начинът, по който се бе появил в живота им без предупреждение, я бе накарал да каже неща, които не трябваше, бе успял да убеди брат й да ги напусне.

Мъжът, който стоял сега пред нея, бил висок, в черен костюм и бяла риза. Съвсем обичайно облекло, но той го носел по начин, различен от този на Теди и другите й познати. Лицето му било слабо — с хлътнали бузи и сенки под тъмните очи. Тя усетила липсата на благоприличие, за която говорел Бойл, но също като него не можела да го формулира.

— Добро утро! — поздравила Хана.

Той не свалял очи от нея и сякаш прониквал в самата й същност. И преди я бяха заглеждали мъже, но нещо в упоритостта на очите му я накарало да се изчерви.

— Все същата сте — рекъл мъжът, за когото реакцията й не останала скрита.

Едва тогава го познала. По гласа.

— Господин Хънтър? — недоверчиво попитала тя. Отново го огледала. Същите тъмни очи, същата тъмна коса. В ъгълчетата на чувствените устни потрепвала насмешка. Как не го бе забелязала преди години. Стегнала се и си наложила да се успокои. — Много мило да се отбиете. — Още щом го произнесла, съжалила за баналната фраза и й се поискало да не я е изричала.

Той се усмихнал. Иронично според нея.

— Няма ли да седнете? — посочила тя креслото на Теди и Роби се отпуснал в него небрежно. Заприличал на ученик, подчиняващ се на обичайна наредба, на която ме си струва да възразяваш. За пореден път Хана се почувствала твърде обикновена.

Той все така не откъсвал очи от лицето й.

Хана пооправила косата си с пръстите на двете си ръце, за да се увери, че всички фиби са на място, и притиснала краищата на косите си към шията.

— Има ли нещо не наред, господин Хънтър?

— Не. През всичките тези години носех в съзнанието си определен образ за вас. Не сте се променили.

— Променила съм се, уверявам ви — колкото се може по-небрежно заявила тя. — Бях на петнайсет, когато се видяхме за последен път.

— Толкова млада?

Ето отново познатата дързост. Тя не се съдържала в думите. Въпросът бил съвсем тривиален, но в интонацията му се долавял някакъв недоизказан смисъл.

— Ще позвъня за чай — заявила тя и тутакси съжалила. Сега той щял да остане.

Изправила се и натиснала копчето на звънеца и докато чакала появата на Бойл, пристъпила до камината, правейки се, че оправя наредените там предмети. Всъщност искала да се овладее.

— Господин Хънтър ще пие чай с мен — съобщила тя, когато икономът застанал на вратата.

Господин Бойл изгледал госта подозрително.

— Приятел е на брат ми — пояснила Хана. — От фронта.

— Разбирам. Да, госпожо. Ще поръчам на госпожа Тибит да приготви чай за двама.

Колко почтително се държал той. И тази почтителност я карала да се чувства обикновена.

Роби се огледал. Мебелите в стил „арт деко“, които Елзи де Улф избрала (последната мода), а Хана бе приела на драго сърце. Минал към осмоъгълното огледало над камината, та чак до златистокафявите завеси на ромбове.