Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Проблясък в съзнанието. Премигнах. Не можех да отговоря. Мисли, чувства се втурнаха в мен. Алфред ми предложи да се омъжа за него. Алфред, когото обожавах, който стоеше пред мен с премръзнало лице преди миг, сега очакваше отговор. Езикът ми оформяше думи, но устните ми не се подчиняваха.

— Грейс? — запита Алфред, с широки от очакване очи.

Усетих, че се усмихвам, чух, че започвам да се смея.

Не можех да се спра. Заедно с това плачех — студени сълзи се стичаха по страните ми. Сигурно това е истерия — толкова много се бе случило през последните няколко мига, толкова много трябваше да осмисля. Шокът от разгадаване на отношенията ми с господин Фредерик, с Хана. Изненадата и радостта от предложението на Алфред.

— Грейси? — Алфред ме наблюдаваше неуверено. — Това означава ли, че приемаш? Да се омъжиш за мен, искам да кажа?

Да се омъжа за него. Това бе тайната ми мечта, а сега, когато ми се случва, откривам, че съм безнадеждно неподготвена. Отдавна бях прехвърлила това желание на младостта. Бях спряла да си представям, че може някога наистина да стане. Че някой би ми предложил. Че Алфред ще ми предложи.

Някак си кимнах, успях да сдържа смеха си. Чух се да казвам „да“. Едва чуто. Затворих очи, главата ми се въртеше. Малко по-високо: „Да.“

Алфред се разкрещя и аз отворих очи. Смееше се, лицето му бе озарено от облекчение. Мъж и жена вървяха надолу по улицата и се обърнаха да ни гледат, а Алфред им извика:

— Тя каза „да“! — После се обърна пак към мен, прехапа устни, за да спре да се смее, и да продължи да говори. Хвана ме по-високо за ръцете. Трепереше. — Надявах се да го кажеш.

Кимнах отново и се усмихнах. Случваше се толкова много.

— Грейс… — каза той нежно. — Чудех се… Мога ли да те целуна?

Трябва да съм казала „да“, защото следващото, което усетих, бе как той подпря главата ми с ръка, наведе се към мен и ме целуна. Странното, приятно, непознато усещане на устните на Алфред върху моите. Студени, меки, тайнствени.

Времето спря.

Той се отдръпна. Усмихна ми се, толкова млад, красив в мрака.

После се хванахме под ръка, за първи път, и поехме надолу по улицата. Не говорехме, просто вървяхме умълчани, заедно. Там, където ръката му се преплиташе с моята, притискаше памучния плат на блузата към кожата ми и потръпнах. Тази топлина, тази тежест, едно обещание.

Алфред погали китката ми и аз потръпнах. Сетивата ми бяха изострени: сякаш някой бе махнал пласт от кожата ми, за да мога да усещам по-дълбоко, по-свободно. Приближих се към него. Като си помисля, че в рамките на един ден толкова много неща се бяха променили. Разгадах тайната на майка ми, осъзнах връзката си с Хана, Алфред ми предложи да се омъжа за него. За малко щях да му кажа тогава за откритията си за майка ми и господин Фредерик, но думите угаснаха на устните ми. Щеше да има много време по-нататък. Идеята беше съвсем нова: исках да се наслаждавам на тайната на майка ми още малко. А исках да се насладя и на собственото си щастие. Затова замълчах и продължихме да вървим с преплетени ръце надолу към улицата на майка ми.

Скъпоценни, съвършени мигове, които си бях припомняла безброй пъти през живота си. Понякога във въображението ми ние стигаме до къщата. Влизаме вътре и вдигаме тост за наше здраве. Женим се скоро след това. И живеем щастливо до края на дните си, и двамата доживяваме дълбока старост.

Но не това се случи, както знаете.

Връщам назад. Повтарям записа. Бяхме стигнали до средата на улицата, пред къщата на господин Конъли — бризът довяваше сантиментална ирландска музика на флейта, когато Алфред каза:

— Щом се върнеш в Лондон, можеш да съобщиш, че напускаш.

Погледнах го сепнато.

— Да съобщя ли?

— На госпожа Лъкстън — усмихна ми се той. — Няма да е нужно вече да я обличаш, щом ще се женим. Веднага след това ще се преместим в Ипсуич. Можеш да работиш с мен, ако искаш. При сметките. Или можеш да се заемеш с шиене, ако предпочиташ.

Да уведомя? Да напусна Хана?

— Но, Алфред… — казах простичко. — Не мога да напусна мястото си.

— Разбира се, че можеш — отговори той. Изумление помрачи усмивката му. — Аз напускам.

— Различно е… — търсех думи, за да обясня, думи, които ще го накарат да разбере. — Аз съм лична камериерка. Хана има нужда от мен.

— Тя не се нуждае от теб, нуждае се от робиня, която да й подрежда ръкавиците. — Гласът му омекна. — Ти можеш много повече, Грейс. Заслужаваш нещо по-добро. Сама да си бъдеш господар.

Исках да му обясня. Че Хана би си намерила друга камериерка, със сигурност, но че аз бях нещо повече от това. Че сме обвързани. Свързани. От онзи ден в детската стая, когато и двете бяхме на четиринайсет и когато се чудех какво ли е да имаш сестра. Когато бях излъгала госпожица Принс за Хана така естествено, че се бях уплашила.