Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Модерно, нали? — попитала Хана в очакване на иронична забележка. — Така и не разбрах дали ми харесва, но ми се струва, че тъкмо в това е модерното.

Роби сякаш не я чувал.

— Дейвид често говореше за вас — рекъл той. — Имам чувството, че добре ви познавам. И вас, и Емелин, и „Ривъртън“.

При споменаването на брат й Хана се отпуснала на ръба на канапето. Била се научила да не мисли за него, да не отваря кутията със скъпи спомени. А ето че сега пред нея седял човек, с когото вероятно можела да разговаря за Дейвид.

— Разкажете ми за него, господин Хънтър. — Тя стиснала устни. — Той дали… Дали ми прости?

— Да ви прости ли?

— Държах се отвратително в онази последна зима, преди да замине. Бяхме свикнали Дейвид да е само за нас. И просто се заинатих. През цялото време се държах грубо, защото се дразнех от присъствието ви.

— Не забелязах — свил той рамене.

Хана се усмихнала, потънала в спомена.

— Значи усилията ми са отишли напразно.

Вратата се отворила и Бойл се появил на прага с подноса със следобедния чай. Оставил го на масата до Хана и отстъпил.

— Господин Хънтър — обадила се Хана, забелязала, че икономът не бърза да си тръгне. — Бойл спомена, че носите нещо, което искате да ми предадете.

— Така е — отвърнал Роби и бръкнал в джоба ма дрехата си. Хана кимнала на иконома, че всичко е под контрол и е свободен. Щом вратата се затворила, Роби извадил парче плат. Било старо и прокъсано, тук-там дори висели конци. През ума на Хана минала мисълта, че една ли точно това й принадлежи. Когато се вгледала, разбрала, че става дума за парче панделка, някога бяла, но с времето добила почти кафяв цвят. Той развил плата и й подал загърнатото в него.

Нещо я стиснало за гърлото. Роби държал миниатюрната книжка.

Протегнала ръка и взела малкия предмет от парцалчето. Обърнала книжката няколко пъти и погледът й спрял на заглавието, което чудесно познавала: „Пътуване през Рубикон“.

Вълна от спомени я заляла: как се гонят из поляните на „Ривъртън“, опиянени от тръпката на приключенията, как шепнат тайни в сенчестата детска стая.

— Дадох я на Дейвид, за късмет.

Той кимнал.

— Защо сте я взели? — погледна го тя в очите.

— Не съм.

— Дейвид никога не би ви я дал просто така.

— Аз съм само пратеник. Искаше да ви я предам. Последното, което каза, бе: „Върни я на Нефертити.“

Хана не смеела да погледне госта си. Нейното име. Нейното тайно име. Пръстите й обгърнали книжката. Мислено спуснала преградата пред спомените за времето, когато била смела, необуздана и пълна с надежди.

— Да говорим за нещо друго — промълвила тя най-сетне.

Роби кимнал и прибрал панделката обратно в джоба си.

— За какво си говорят хората, когато се срещат отново след години?

— Питат се какво са правили — рекла Хана и прибрала книжката в малкото си писалище, — къде ги е запратил животът.

— И така, какво правихте през цялото това време, Хана? Добре виждам къде ви е запратил животът.

Хана се изправила, наляла чай и му подала една от чашите. Чинийката леко потрепервала между пръстите й.

— Омъжих се. Съпругът ми се казва Тиодор Лъкстън, може и да сте чували за него. Двамата с баща му са банкери. Работят в Сити.

Роби следял всяко нейно движение, но с нищо не показал, че името му е познато.

— Живея в Лондон, както вече знаете — опитала се да се усмихне тя. — Прекрасен град, не мислите ли? Пълен с интересни хора… — Гласът й заглъхнал. Роби я разсейвал. Наблюдавал я с онази съсредоточеност, с която навремето бе наблюдавал картината на Пикасо в библиотеката. — Мисля, че трябва да спрете, господин Хънтър. Не ми е възможно да…

— Права сте — меко заявил той. — Променили сте се. Лицето ви е станало тъжно.

Поискало й се да му отговори нещо, да го увери, че греши. Тъгата дошла от спомена за брат й. Ала имало нещо в гласа му, което я спряло. Нещо, което я накарало да се почувства прозрачна, несигурна и уязвима. Сякаш той я познавал по-добре от самата нея. Това не й харесало, но усетила, че няма смисъл да спори.

— И така, господин Хънтър — изправила се тя сковано. — Благодарна съм, че дойдохте. Че ме открихте, за да ми върнете книжката.

Роби я последвал.

— Бях дал обещание.

— Ще позвъня на Бойл да ви изпрати.

— Не го безпокойте. Запомних пътя.

Той отворил вратата и в този миг вътре влетяла Емелин — истински вихър от розова коприна и късо подстригана коса. Лицето й греело от младост и от щастие, че се намира в град, където й е добре и е популярни. Стоварила се на канапето и кръстосала крака. Изведнъж Хана се почувствала стара и някак повехнала. Като акварел, оставен погрешка на дъжда — с размити цветове.