Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Че съм й дала обещание. Когато ме помоли да не я напускам, аз й дадох дума.

Че бяхме сестри. Тайни сестри.

— Освен това — продължи той, — ще живеем в Ипсуич. Едва ли ще можеш да работиш в Лондон, нали? — Потупа ръката ми утешително.

Погледнах настрани към лицето му. Толкова откровено. Толкова сигурно. Лишено от всякаква двойственост. И почувствах, че обясненията ми се разпадат, изчезват още докато ги обмислях. Нямаше думи, които да го накарат да прозре, които да го накарат да разбере за миг онова, което проумявах с години.

И тогава разбрах, че никога няма да мога да имам и двамата — и Алфред, и Хана. Че ще трябва да направя избор.

Студ проникна през кожата ми. Разля се като течност.

Освободих ръката си от неговата, казах му, че съжалявам. Казах му, че направих грешка. Ужасна грешка.

И после побягнах. Не се обърнах назад, макар да знаех, че той остана неподвижен под студената жълта светлина на лампата. Че ме наблюдаваше, докато изчезвах надолу по тъмната улица, докато нещастна чаках леля ми да ме пусне да вляза и се мушнах обезумяла в къщата. И затворих между нас вратата към несъстоялото се бъдеще.

Пътуването ми обратно до Лондон бе мъчително. Дълго и студено, по хлъзгави заснежени пътища. Но особено мъчително бе заради моите спътници. Бях в собствения си капан, в купето на колата, заета с безплоден спор. Прекарах цялото пътуване да се убеждавам, че съм направила правилния избор, единствения избор, за да остана с Хана, както обещах. И докато колата спря пред номер седемнайсет, вече бях убедена.

Бях убедена също, че Хана вече знаеше за нашата връзка. Че се досещаше, че е дочула хората да шушукат, дори са й казали. Със сигурност това обясняваше защо тя винаги се бе обръщала към мен, бе ме третирала като довереница. Още от онази сутрин, когато се блъснах в нея на студената улица пред секретарската школа на госпожа Дав.

Така че вече и двете знаехме.

И тайната щеше да остане неизказана помежду ни.

Мълчалива връзка на посвещаване и привързаност.

Изпитвах облекчение, че не казах на Алфред. Той не би разбрал решението ми да запазя това за себе си. Би настоял да кажа на Хана — дори би настоявал за някаква компенсация. Колкото и да беше мил и грижовен, той не би схванал колко важно е за мен да поддържам това положение. Не би разбрал защо никой друг не трябва да знае. Ами ако Теди разбереше? Или семейството му? Хана щеше да страда, мен щяха да освободят от работа.

Не, така беше по-добре. Нямах избор. Това беше единственият начин да продължа.

Време е да разкажа неща, на които не бях станала пряк свидетел. Грейс и нейните тревоги трябваше да отстъпят назад и Хана да излезе на преден план. Защото, още щом я видях, разбрах, че нещо се е случило по време на отсъствието ми. Хана беше променена. По-искряща. По-тайнствена. Някак по-уверена.

Постепенно научавах събитията на номер седемнайсет, както между другото и много от тях, случили се през последната година. Естествено имах своите подозрения, но нито бях видяла, нито бях чула каквото и да било. Само Хана знаеше какво точно е станало, а тя открай време не бе склонна към откровения. Не беше в неин стил. Предпочиташе тайнствеността. След ужасните събития през 1924 година двете бяхме затворени в „Ривъртън“ и тя стана по-разговорлива. А аз бях добър слушател. Поне така казваше.

Станало в понеделника след смъртта на мама. Бях заминала за Сафрън Грийн, Теди и Дебора били на работа, а Емелин излязла на обяд с приятели. Сама в дневната, Хана имала намерение да пише писма. Кутията с принадлежностите й обаче лежала на канапето. Не можела да събере сили да се залови с дългия списък с имена на съпруги на клиентите на Теди и сега, загледана през прозореца, се мъчела да отгатне какъв е животът на минувачите. Потънала в играта си и дори не забелязала, че той е застанал пред входа на дома им. Не чула и звънеца. Разбрала за посетителя едва когато Бойл почукал на вратата.

— Един джентълмен иска да ви види, госпожо — съобщил икономът.

— Какъв е този джентълмен, Бойл? — попитала тя, без да откъсва очи от малко момиченце, което, отскубнало се от ръката на бавачката си, се бе затичало към покритата със скреж трева на парка. Кога за последен път бе тичала? С такава скорост, че да чувства как вятър брули лицето й, как сърцето тупти в гърдите й до пръсване?

— Казва, че иска да предаде нещо, което било ваша собственост.

Защо всичко й се струвало толкова досадно?