Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Ами твоите задължения? — попита господин Хамилтън, докато се изправяше. — Съвсем друг е ритъмът в Лондон. Много гости? Предполагам, че имате много прислуга.

Обясних им, че прислугата е много, но не са толкова способни, колкото тези в „Ривъртън“, и той изглеждаше доволен. Разказах им за предложението, което ми направи госпожа Пембъртън-Браун.

— Вярвам, че си я сложила на място — каза господин Хамилтън. — Любезно, но твърдо, както винаги съм ви учил?

— Да, господин Хамилтън — отговорих аз. — Разбира се.

— Браво, момиче! — грейна той като горд баща. — Гленфийлд Хол, а? Трябва да имаш добра репутация, щом тези от Гленфийлд Хол се опитват да те отмъкнат. Все пак, постъпила си правилно. В нашата работа какво друго ни остава, освен да сме лоялни.

Всички кимнаха в знак на съгласие. Всички с изключение Алфред, както забелязах.

И господин Хамилтън го забеляза.

— Предполагам, че Алфред ти е казал за плановете си? — продължи той, като повдигна посребрените си вежди.

— Какви планове? — погледнах аз към Алфред.

— Опитах се да ти кажа — отговори той, като потисна усмивката си, после дойде и седна до мен. — Напускам, Грейс. Повече няма да има „Да, господарю“ за мен.

Първата ми мисъл беше, че отново напуска Англия. Точно когато отношенията ни бяха започнали да се оправят.

Той се засмя на изражението ми.

— Не заминавам далеч. Просто напускам службата. С един приятел от войната започваме заедно бизнес.

— Алфред… — Не знаех какво да отговоря. Изпитах облекчение, но и се тревожех за него. Да напусне службата? Сигурността на „Ривъртън“?

— Какъв бизнес?

— Свързан с електричеството. Приятеля ми много го бива в ръцете. Ще ме научи как да инсталирам звънци и други такива. Същевременно ще се заема и с управлението на магазина. Ще работя упорито и ще спестявам пари, Грейси — вече съм заделил малко. Някой ден ще си имам собствен бизнес, сам ще си бъда господар. Ще видиш.

След това Алфред ме изпрати обратно до селото. Нощният студ бързо се спускаше и ние ускорихме крачка, за да се стоплим. Макар че се радвах на присъствието на Алфред, че се успокоих, защото изяснихме отношенията си, почти не говорех. Мислите ми бяха заети да свързват отделни парчета информация и се опитвах да намеря смисъла от тази комбинация. Той от своя страна изглеждаше доволен да повърви смълчан. Оказа се, че и неговите мисли се лутат, макар в съвсем друга посока.

Мислех за майка ми. За огорчението, което постоянно се долавяше у нея; за убеждението й, почти като очакване, че има лош късмет в живота. Така помня майка си. При все това от известно време бях започнала да осъзнавам, че невинаги е било така. Госпожа Таунсенд беше привързана към нея, господин Фредерик, на когото трудно можеше да се угоди, много я харесвал.

Какво ли се бе случило, за да промени младата домашна прислужничка със загадъчната усмивка? Започвах да подозирам, че отговорът е ключ към много от тайните на майка ми. И той беше някъде наоколо. Мяркаше се като неуловима риба сред тръстиките на ума ми. Знаех, че е тук, усещах го, зървах неясните му очертания, но всеки път, когато го доближавах и се опитвах да уловя призрачната форма, тя ми се изплъзваше.

Сигурно е, че това имаше нещо общо с моето раждане: майка ми бе споделила поне това. А и бях сигурна, че моят призрачен баща съществува някъде: мъжът, за когото бе разговаряла с Алфред, но никога с мен. Мъжът, когото бе обичала, но с когото не е могла да се събере. Какво беше обяснил Алфред? Заради семейството му? Заради задълженията му?

— Грейс?

Леля ми знаеше кой е той, но мълчеше също като майка ми. Въпреки това не се съмнявах какво мислеше за него. Детството ми беше изпъстрено с тяхното шушукане. Леля Дий укоряваше майка ми за лошия й избор; казваше й, че на каквото си е постлала, на това ще легне; майка ми плачеше, а леля Дий я потупваше по рамото и грубо я утешаваше: „По-добре, че се отказа“, „Нищо нямаше да излезе“, „Добре че се отърва от онова място“. „Онова място“, знаех още като момиче, беше голямата къща на хълма. Знаех също, че ненавистта на леля Дий към баща ми беше равна само на презрението й към „Ривъртън“. Двете велики катастрофи в живота на майка ми, обичаше да казва тя.

— Грейс!

Презрение, което се простираше до господин Фредерик, както изглежда.

„Какво нахалство да се появява сега“ — бе казала тя, когато го съзря на погребението. Чудех се откъде леля ми знае кой е и какво можеше да е направил господин Фредерик, за да я озлоби толкова?