Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Въздухът вледеняваше страните ми. Забавих крачка.

— Защо не ме изчака? — попитах тихичко. — За театъра?

— Чаках те, Грейси.

— Но когато се върнах, едва минаваше пет.

Той въздъхна.

— Тръгнах си в без десет. За малко сме се разминали. — Той поклати глава. — Бих те изчакал по-дълго, Грейси, само че госпожа Тибит каза, че сигурно си забравила. Че си отишла да изпълняваш поръчка и няма да се върнеш с часове.

— Не беше вярно!

— Защо да си измисля подобно нещо? — попита Алфред объркан.

Повдигнах безпомощно рамене, отпуснах ги.

— Защото си е такава.

Бяхме стигнали до края на алеята. Там, на хълма, се извисяваше „Ривъртън“, голямата и тъмна къща; вечерта бавно я обгръщаше. Спряхме неволно, постояхме, преди да продължим край фонтана към входа за прислугата.

— Тръгнах да те настигна — продължих аз, докато навлизахме в градината с рози.

— Не може да бъде — отвърна той и ме погледна. — Наистина ли?

Кимнах.

— Чаках пред театъра до последно. Мислех, че може да те догоня.

— О, Грейси! — пророни Алфред и се спря пред стълбището. — Толкова съжалявам.

И аз спрях.

— Изобщо не трябваше да слушам онази госпожа Тибит — каза той.

— Не си знаел.

— Но трябваше да вярвам, че ще се върнеш. Просто… — Погледна към затворената врата, стисна устни, въздъхна. — Мислех за нещо важно, Грейс. Нещо важно, което исках да обсъдя с теб. Да те питам. Бях като пружина този ден. Целият бях нерви. — Той поклати глава. — Като си помислих, че си ме подвела, толкова се разстроих, че не можах да го понеса. Напуснах онази къща колкото може по-бързо. Тръгнах по първата улица, на която попаднах, и продължих да вървя.

— Но Луси… — казах тихичко, с очи, вперени в ръкавиците ми. Гледах как снежинките се стопяваха, щом ги докоснеха. — Луси Старлинг…

Той въздъхна, погледна през рамото ми.

— Поканих Луси Старлинг, за да те накарам да ревнуваш, Грейси. Да си помислиш, че имам някого. — Той поклати глава. — Беше нечестно от моя страна, знам: нечестно към теб и към Луси. — Пресегна се и с един пръст повдигна брадичката ми внимателно, за да го погледна. — Направих го от разочарование, Грейс. През целия път от Сафрън си представях как ще те видя, повтарях какво ще кажа, като се срещнем.

Бадемовите му очи бяха откровени. На брадата му потрепна някакъв нерв.

— Какво щеше да ми кажеш? — попитах аз.

Той се усмихна нервно.

Изскърцаха железни панти и вратата на слугинското помещение се отвори. Появи се едрата фигура на госпожа Таунсенд, с големи, зачервени от огъня бузи, осветена отзад.

— Ето! — подсмихна се тя. — Какво правите на студа вие двамата? — Погледна вътре към другите. — Ето ги тук на студа! Не ви ли казах, че са те? — Отново се обърна към нас. — Казах на господин Хамилтън: „Господин Хамилтън, Господ да ме убие, ако не чувам гласове отвън!“

„Въобразяваш си разни работи, госпожо Таунсенд, казва той. За какво ще стоят навън на студа, когато могат да влязат тук, където е приятно и топло?“ „Не знам, господин Хамилтън, отговарям аз, но ако не ме лъжат ушите, това там са те.“ И бях права. — Тя подвикна навътре: — Бях права, господин Хамилтън. — Протегна ръка и ни помаха да влизаме. — Е, идвайте! Ще загинете от студ вън!

Бях забравила колко мрачно е слугинското помещение в „Ривъртън“. Колко ниски са гредите на тавана и колко студен — мраморният под. Бях забравила също как зимният вятър нахлува през огнището, свисти през ронещата се мазилка на каменните стени. Не като на номер седемнайсет, където изолацията и отоплението са според последните изисквания.

— Бедничката ми! — възкликва госпожа Таунсенд, придърпва ме към себе си и притиска главата ми към сгретите си от огъня гърди. (Каква загуба, че някое неродено дете е пропуснало този комфорт. Но така ставаше, както майка ми много добре знаеше: семейството беше първата жертва за всяка истинска прислужничка.) — Ела, седни — подканя ме тя. — Нанси?! Чаша чай за Грейс.

Бях изненадана.

— Къде е Кейти?

Всички се спогледаха.

— Какво има? — попитах аз. Нищо лошо, явно. Алфред би ми казал…

— Взе че се омъжи — каза Нанси и подсмръкна, преди да изхвърчи към кухнята.

Зяпнах.

Госпожа Таунсенд сниши глас и бързо занарежда:

— Някакъв от север, който работи в мините. Срещнала го в града, като я бях изпратила по поръчки, глупаво момиче. Случи се страшно бързо. Няма да се изненадаш, че и бебето е на път. — Тя опъна престилката си, доволна от ефекта, който вестта имаше върху мен, и погледна към кухнята. — Гледай обаче да не го споменаваш пред Нанси. Позеленяла е от яд, макар да не си го признава!