Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Погребахме я в гробището в двора на църквата. Дойдоха малко, но уважавани хора. Госпожа Роджърс от селото, жената, която държеше магазина за дрехи, където мама извършваше шивашки услуги, доктор Артър. Беше сив ден, както подобаваше за такива случаи. Мокрият сняг спря, но въздухът бе остър и всички знаехме, че е само въпрос на време. Пасторът четеше забързано Библията и току хвърляше поглед към небето — дали заради Господ или заради времето, не знам. Говореше за дълг и всеотдайност и тяхното значение за жизнения ни път.

Не си спомням подробности, защото умът ми беше другаде. Опитвах се да мисля за майка ми от времето, когато бях малко момиче. Странно. Сега, когато съм стара, спомените изплуват неканени: майка ми ме учи как да мия прозорците, за да не се замазват; майка ми вари коледната шунка със сплъстена от парата коса; майка ми прави гримаса за нещо, което госпожа Роджърс й е споделила за господин Роджърс. Но не и тогава. Виждах само сивото, изпито лице от предната нощ.

Леденият вятър фучеше и блъскаше полите в краката ми. Погледнах нагоре към притъмнялото небе и забелязах фигурата на хълма, до стария дъб. Беше мъж, джентълмен; нямаше съмнение. С дълго черно палто и лъскав цилиндър. Държеше бастун или чадър, плътно прибран. Отначало не се замислих много; реших, че е дошъл да посети друг гроб. Беше странно, че един джентълмен, който сигурно има собствено имение и собствено семейно гробище, ще посещава градското, но тогава не се сетих за това.

Докато пасторът хвърляше първата шепа пръст върху ковчега на майка ми, погледнах отново към дървото. Джентълменът бе все още там. Разбрах, че ни наблюдава. Тогава заваля сняг и мъжът погледна нагоре, така че светлината падна върху лицето му.

Беше господин Фредерик. Но изглеждаше променен. Сякаш застигнат от проклятията в приказките, изведнъж се бе състарил.

Пасторът побърза да приключи службата и погребалният агент разпореди гробът бързо да се засипе заради лошото време.

Леля ми стоеше до мен.

— Ама че нахалство! — изрече тя и отначало помислих, че имаше предвид погребалния агент или пък пастора. Но когато проследих погледа й, разбрах, че гледаше към господин Фредерик. Зачудих се откъде знае кой е. Предположих, че майка ми й го е показвала някога, при някое от гостуванията на леля ми. — Наистина е нахалство да се появява в такъв момент. — Тя поклати глава и стисна устни.

Думите й не ми говореха нищо, а когато се обърнах да я попитам какво има предвид, тя вече се бе отдалечила — усмихнато благодареше на пастора за мъдрата служба. Предполагам, обвиняваше семейство Хартфорд за проблемите с гърба на майка ми, но това не беше справедливо. Донякъде бе вярно, че годините работа са влошили състоянието й, но артритът и бременността й бяха създали големия проблем.

Изведнъж всички мисли за леля ми се изпариха. До пастора, с черна шапка в ръце, стоеше Алфред.

Погледите ни се срещнаха през гроба и той вдигна ръка за поздрав.

Поколебах се, кимнах така отривисто, че зъбите ми изтракаха.

Той тръгна. Приближаваше ме. Гледах го така, сякаш ако отклоня поглед, щеше да изчезне. Вече беше до мен.

— Как се справяш?

Отново кимнах. Само това успях да направя. В мислите ми думите бурно се въртяха, но така и не можех да ги уловя. Седмици в очакване на писмото му; болка, объркване, тъга; будни часове, през които си представях сцени на обяснения и сдобряване. А сега, най-сетне…

— Добре ли си? — попита той сковано и протегна нерешително ръка към моята, после размисли. Отново хвана периферията на шапката си.

— Да — успях да отговоря. Ръката ми тръпнеше на мястото, където той щеше да я докосне. — Благодаря ти, че дойде.

— Как няма да дойда?

— Не трябваше да се притесняваш.

— Не се притеснявам, Грейс — продължи той, докато въртеше шапката между пръстите си.

Тези последни думи увиснаха самотно между нас. Името ми прозвуча от устата му свойски и крехко. Насочих вниманието си към гроба на майка ми; наблюдавах гробаря и припрените му действия. Алфред проследи погледа ми.

— Съжалявам за майка ти — каза той.

— Знам — отвърнах бързо. — Знам, че съжаляваш.

— Много работеше.

— Да — съгласих се аз.

— Видях я миналата седмица…

Погледнах го.

— Така ли?

— Занесох й малко въглища, които господин Хамилтън бе икономисал.

— Наистина ли? — попитах аз впечатлена.

— Много студено беше нощем. Не исках да мръзне.

Изпитах благодарност; страхувах се и почувствах вина, че майка ми си бе отишла, защото е стояла на студено.