Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Какво е истината? — питам аз и бих повдигнала рамене, ако имах сила.

— Каквото действително се случва. — Тя ме поглежда, сякаш най-накрая наистина съм полудяла. — Знаеш това. Ти посвети години на ровене в миналото. Да търсиш истината.

— Така е. Чудя се какво ли намерих. — Свличам се по възглавниците. Урсула забелязва и ме повдига внимателно. Продължавам, преди пак да заспори с мен на семантично ниво. — Исках да стана детектив — заявявам аз. — Когато бях млада.

— Наистина ли? Към полицията? Защо се отказа?

— Полицаите ме изнервят.

Тя се усмихна.

— Това е щяло да бъде проблем.

— Вместо това станах археолог. Не се различават много, като си помислиш.

— Просто жертвите са били мъртви по-дълго време.

— Да — отговарям аз. — Тази идея ми дойде най-напред от Агата Кристи. От един от нейните герои. Казал на Еркюл Поаро: „От теб би излязъл добър археолог, господин Поаро. Имаш дарбата да пресъздаваш миналото.“ — Прочетох го през войната. През Втората световна война. Вече бях се заклела да не чета детективски романи, но една от сестрите я имаше, а старите навици трудно се забравят.

Усмихва се, после внезапно казва:

— О! Това ми напомня, че ти купих нещо. — Бръква в чантата си и измъква малка правоъгълна кутия.

Има размерите на кутия, но вътре нещо дрънка.

— Касета — обяснява тя. — Агата Кристи. — Повдига рамене простодушно. — Не знаех, че си се отказала от детективските романи.

— Не ми обръщай внимание. Беше временно решение, необмислен опит да предпазя младото си същество. Продължих оттам, откъдето спрях, в мига, в който войната свърши.

Тя посочва към уокмена на нощната ми масичка.

— Да ти сложа ли вътре касета, преди да си тръгна?

— Да — отговарям аз. — Сложи.

Тя разкъсва опаковката, вади касетата и отваря моя уокмен.

— Тук вече има касета. — Показва ми я. Това е тази, която записвам за Маркъс. — За него ли е? За внука ти?

Кимвам.

— Остави я на масата, ако ти е удобно. Ще ми трябва по-късно. — Наистина ще ми трябва. Времето ме притиска, усещам го, а съм решила да довърша това преди края.

— Имаш ли вести? — пита ме тя.

— Още не.

— Ще имаш — отсича твърдо. — Сигурна съм.

Твърде изтощена съм за вяра, но кимвам. Нейната е толкова силна.

Поставя Агата в уокмена и го връща на шкафчето.

— Готово. — Премята чантата през рамо. Тръгва.

Пресягам се към ръката й, докато се обръща, стискам я в моята. Толкова е гладка.

— Искам да те помоля за нещо — казвам аз. — Една услуга, преди Рут…

— Разбира се — отговаря тя. — Винаги. — Любопитна е. Доловила е настоятелността в гласа ми. — За какво става дума?

— „Ривъртън“. Искам да видя „Ривъртън“. Ще ме заведеш ли?

Присвива устни, смръщва вежди. Убих я на място.

— Моля те!

— Не знам, Грейс. Какво би казала Рут?

— Тя няма да е съгласна. Затова моля теб.

Поглежда към стената. Притесних я.

— Може би ще е по-добре да донеса кадрите, които снимахме там? Мога да ги кача на видео…

— Не — отвръщам категорично. — Трябва да се върна. — Тя все още гледа настрани. — Скоро — продължавам аз. — Трябва да отида скоро.

Погледът й среща моя и разбирам, че ще каже „да“ дори преди да кимне.

Благодаря й, после посочвам към касетофона.

— Знаеш ли, срещнах я веднъж. Агата Кристи.

Беше в края на 1922 година. Теди и Хана организираха вечеря на номер седемнайсет. Той и баща му имаха делова работа с Арчибалд Кристи — нещо, свързано с изобретение, което искал да направи.

В онези първи години на десетилетието канеха гости много често. Но по редица причини съм запомнила специално тази вечеря. Едната беше присъствието на самата Агата Кристи. Тогава имаше издадена само една книга — „Тайнствената афера в Стайлс“. Но в моето въображение Еркюл Поаро вече бе изместил Шерлок Холмс. Единият ми беше приятел от детството, другият — част от новия ми свят.

Присъстваше и Емелин. Беше прекарала в Лондон един месец. Бе навършила осемнайсет и организираха дебюта й на номер седемнайсет. Не се говореше за това да й се търси съпруг, както бе станало с Хана. Само четири години след бала в „Ривъртън“ времената се бяха променили. Момичетата — също. Бяха се отървали от корсетите, но се отдадоха на тиранията на диетите. Останали бяха само ръбести колена, плоски гърди и гладки глави. Вече не шепнеха скрито и не се спотайваха зад свенливи погледи. Шегуваха се и пиеха, пушеха и ругаеха наравно с момчетата. Талиите станаха ниски, материите — тънки, а нравите — още по-свободни.