Кейт Мортън - Изплъзване от времето

— Имате мен, госпожо.

Тогава тя ме поглежда в очите и хваща ръката ми. Стиска я почти грубо.

— Не ме напускай, Грейс. Моля те, не ме напускай.

— Няма, госпожо — отвръщам, трогната от заклинателния й тон. — Никога.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

И удържах на думата си. За добро или за лошо.

Тъмнина. Тишина. Сенки. Това не е Лондон; нито дневната на Гросвенър Скуеър номер седемнайсет. Хана е изчезнала. Засега.

— Добре дошла у дома — казва един глас в мрака и някой се навежда над мен.

Премигвам. И пак го правя, бавно.

Познавам гласа. Това е Силвия. Внезапно се оказвам стара и уморена.

Дори клепачите ми вече не се движат. Не функционирам. Като чифт избелели римски щори с протрити върви.

— Спиш от дълго време. Здравата ни уплаши. Как се чувстваш?

Не на място. Изостанала. Извън времето.

— Искаш ли вода?

Трябва да кимна, защото в устата си имам сламка. Отпивам. Хладка вода. Познато.

Неизмеримо тъжна съм. Не, не неизмеримо. Тъжна съм, защото везните са се наклонили и знам какво предстои.

Отново е събота. Измина цяла седмица от пролетния панаир. От моя епизод, както вече го наричат. Аз съм в стаята си, в леглото. Пердетата са дръпнати и слънцето блещука сред пирена. Сутрин е и има птички. Очаквам посетител. Силвия беше тук и ме подготви. Подпряна съм на възглавниците като кукла. Силвия сгъна горния чаршаф спретнато в бяла гладка ивица под ръцете ми. Решила е да ме докара в представителен вид. Бог да я поживи, дори ми е сресала косата.

Почуква се.

Урсула подава глава през вратата, проверява дали съм будна и се усмихва. Днес е опънала косата си назад, така че се открива лицето й. Малко кръгло лице, което ми се струва много привлекателно.

Вече е край леглото ми, с приведена глава и ме гледа. Тези големи черни очи: очи, които трябва да са върху картина с маслени бои.

— Как си? — пита тя, както питат всички.

— Много по-добре. Благодаря, че дойде.

Бързо поклаща глава насам-натам. Не ставай глупава — означава този жест.

— Щях да дойда по-рано. Разбрах едва вчера, като се обадих.

— Добре е, че не си знаела. Бях много търсена. Оттогава дъщеря ми се пренесе тук. Доста я изплаших.

— Знам. Видях я във фоайето. — Тя се усмихва заговорнически. — Каза ми да не те притеснявам.

— Пази боже!

Тя присяда на стола до възглавниците ми, поставя чантата си на пода.

— Филмът — започвам аз. — Кажи ми какво става с твоя филм.

— Почти е готов — отговаря. — Последната редакция е направена и вече привършваме с озвучаването и музиката.

— Музика — учудвам се аз. Разбира се, че не може без музика. Трагедията винаги трябва да се разиграва на фона на музика. — Каква ще бъде?

— Има няколко песни от двайсетте — обяснява тя, — предимно танцови и малко пиано. Тъжно, красиво, романтично пиано. В стил Тори Амос.

Трябва да съм изразявала недоумение, защото продължи с изравянето на музиканти, по-близки до моята епоха.

— Има малко Дебюси, малко Прокофиев.

— Шопен?

Тя повдига вежди.

— Шопен? Не. Трябва ли да има? — Лицето й унива. — Нали няма да ми кажеш, че някое от момичетата е било лудо по Шопен?

— Не — отговарям аз. — Брат им Дейвид свиреше на пиано.

— О, слава богу. Всъщност той не е главен герой. Умира малко по-рано и не може да повлияе на събитията.

Това е въпрос на гледна точка, но няма да се впускам в спорове.

— Как е? — питам аз. — Добър филм ли е?

Тя прехапва устни, въздиша.

— Така мисля. Надявам се. Страхувам се, че загубих перспективата.

— Стана ли, както си го представяше?

Тя мисли.

— И да, и не. Трудно е да се обясни. Поредна въздишка. — Преди да започна, докато всичко беше в главата ми, проектът изглеждаше с неограничен потенциал. Сега, като е филмиран, има ограничения.

— Предполагам, така става с повечето усилия.

Урсула кимва.

— Но чувствам такава отговорност към тях, към историите им. Исках да е съвършено.

— Никога нищо не е съвършено.

— Така е — усмихва се тя. — Понякога се тревожа, че не трябваше аз да разказвам историята им. Ами ако я пресъздам неправилно? Знам ли!

— Литън Стрейчи казваше, че неведението е първото най-важно качество на историка.

Тя сбърчва чело.

— Неведението внася яснота — продължавам аз. — То подбира и пропуска с откровено съвършенство.

— Прекалено много истина разваля добрата история. Това ли искаш да ми кажеш?

— Нещо такова.

— Но сигурно истината е най-важното нещо. Особено в един биографичен филм.