Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Предлага ми чаша чай и ще бъде нелюбезно да откажа. Когато се скрива в кухничката, както допускам, си позволявам да хвърля едно око на стаята. По-светла е от коридора, а прозорците й, отбелязвам аз, подобно на самия апартамент, са безупречно чисти. Постигнала е най-доброто от това скромно място.

Тя се връща с табла. Кана за чай, захарница, две чаши.

— Каква прекрасна изненада — казва тя. В погледа й се чете въпросът, който е твърде деликатна да зададе.

— Дойдох да ви помоля за услуга — казвам аз.

Тя кимва.

— За какво става въпрос?

— Вие владеете стенография?

— Разбира се — отговаря тя и леко се смръщва. — На Питман и Грег.

Това е последната възможност да се спра и да си тръгна. Можех да кажа, че съм сбъркала, да оставя чая и да тръгна към вратата. Да забързам надолу по стълбите, да изскоча на улицата и никога да не се върна. Но така нищо нямаше да разбера. А трябваше.

— Бихте ли ми прочели това? — чувам се да казвам. — Да ми кажете какво пише тук?

— Разбира се.

Подавам й бележката. Притаявам дъх, като се надявам, че съм взела правилното решение.

Светлите й очи внимателно разглеждат написаното ред по ред, струва ми се изключително бавно. Накрая се покашля.

— Тук пише: „Благодаря ти, че ми помогна в злощастната случка с филма. Как щях да се справила без теб? Т. никак не беше доволен… Сигурна съм, че можеш да си представиш. Не му казах всичко, естествено не и за посещението ни на онова ужасно място. Той никак не обича тайните. Знам, че мога да разчитам на теб, вярна ми Грейс, повече като на сестра, отколкото като на камериерка.“ — Тя ме поглежда. — Това говори ли ви нещо?

Кимвам. Не съм в състояние да обяснявам. Повече като на сестра. Сестра. Изведнъж се оказвам на две места едновременно: тук, в скромната дневна на Луси Старлинг, и далеч, много отдавна, в детската стая в „Ривъртън“, където с копнеж наблюдавам от библиотеката две момичета с еднакви коси и еднакви панделки. Еднакви тайни.

Госпожица Старлинг ми връща бележката, без да коментира съдържанието й. Изведнъж осъзнавам, че може би прочетеното е породило подозрения с думите „злощастни случки“ и „пазени тайни“.

— Това е от една игра — обяснявам забързано, после продължавам по-бавно, като се впускам в лъжата. — Понякога я играем.

— Колко хубаво — казва госпожица Старлинг и се усмихва с безразличие. Тя е секретарка и е свикнала да научава и забравя чужди тайни.

Допиваме чая си, докато бъбрим за Лондон и отминалите дни в „Ривъртън“. С изненада разбирам, че госпожица Старлинг винаги се е притеснявала, когато е слизала долу. Че е намирала господин Хамилтън за по-властен от господин Фредерик. И двете се смеем, когато й разказвам, че и ние сме били притеснени колкото нея.

— От мен ли? — пита тя и попива ъгълчетата на очите си с кърпичка. — От всички странни неща.

Когато се изправям да си тръгна, тя ме кани да дойда пак и аз обещавам, че ще отида. Казвам го сериозно. Чудя се защо ли не бях го направила досега: тя е мил човек, а и двете нямаме други приятели в Лондон. Изпраща ме до вратата и се сбогуваме.

Като се обръщам да изляза, забелязвам нещо на масичката. Приближавам се, за да се уверя.

Програма за театрална постановка.

Не я свързах с нищо, просто името ми се стори познато.

— „Принцеса Ида?“ — прочитам аз.

— Да. — Тя също поглежда към масичката. — Гледах я миналата седмица.

— О?

— Беше огромно удоволствие — казва тя. — Трябва непременно да отидеш, ако имаш случай.

— Да — отговарям аз. — Имах такива намерения.

— Сега, като си мисля — казва тя, — наистина е голямо съвпадение, че идваш днес.

— Съвпадение? — Усещам студени тръпки по кожата си.

— Никога не би се сетила с кого отидох на театър.

О, страхувам се, че се досещам.

— Алфред Стийпъл. Помниш ли Алфред? От „Ривъртън“?

— Да — като че ли казах аз.

— Наистина беше много неочаквано. Имаше билет в повече. Някой му отказал в последния момент. Каза, че се готвел да отиде сам, но тогава си спомнил, че съм в Лондон. Срещнахме се случайно преди повече от година, а той още помни адреса ми. Така че отидохме заедно; щеше да е срамота да изгори билета, знаеш колко струват вече.

Дали не си въобразявам, че бледите й, луничави страни поруменяха и тя заприлича на непохватно момиче, въпреки че беше поне десет години по-възрастна от мен?

Някак успях да кимна за довиждане. В далечината се чу клаксон.

Алфред, моят Алфред бе завел друга жена на постановката. Смял се е с нея, поканил я е на вечеря, изпратил я е до вкъщи.