Кейт Мортън - Изплъзване от времето

Хана му напомня, че двете с Емелин са отрасли на едно и също място, но Теди само повдига едната си вежда.

Намусва се. Няма време да обсъжда това повече; отива в клуба. Кара Хана да му запише адреса на режисьора и й казва, че не трябва да крие нищо от него в бъдеще. Между женени хора няма място за тайни.

На следващата сутрин, когато разчиствам тоалетната масичка на Хана, намирам отгоре бележка с името си. Оставила я е за мен; трябва да я е сложила, след като я облякох. Разгъвам я, пръстите ми треперят. Защо ли? Не е нито от страх, нито от ужас, нито едно от обичайните чувства, заради които хората треперят. Това е заради очакването, изненадата, вълнението.

Когато отварям бележката обаче, не е написана на английски. Представлява серия от завъртулки, линии и точки, внимателно подредени по страницата. Това е стенография. Разпознавам я от книгите, които намерих преди години в „Ривъртън“, като подреждах стаята на Хана. Оставила ми е бележка на нашия таен език — език, на който не мога да чета.

Нося бележката със себе си през целия ден, докато чистя, бродирам или кърпя. Макар че изпълнявам задълженията си, не мога да се концентрирам. Част от ума ми е заета през цялото време да се чуди какво пише в нея, как да разбера. Търся книги, за да я дешифрирам — дали Хана ги е донесла от „Ривъртън“? — но не мога нищо да намеря.

Няколко дни по-късно, докато разчиствам съдовете от чая, Хана се навежда към мен и казва:

— Получи ли бележката ми?

Отговарям, че съм я получила, и стомахът ми се свива, когато тя казва:

— Нашата тайна — и се усмихва. Първата усмивка, която виждам от дълго време.

Тогава разбирам, че е важно, тайна е и аз съм единственият човек, на когото се е доверила. Или трябва да призная, или да намеря начин да я прочета. Избирам последното, разбира се; за пръв път през живота ми някой ми пише писмо с таен код.

След няколко дни нещо ми идва наум. Изваждам изпод леглото си „Завръщането на Шерлок Холмс“ и разтварям на едно ясно очертано място. Тук, между две от любимите ми истории, е моят тайник. Измежду писмата на Алфред намирам малко парче хартия, което пазя повече от година. Добре ме още го имам; пазя го не заради адреса, а защото е написано от него. Преди редовно го вадех, гледах го, помирисвах го, припомнях си деня, когато ми го даде, но не съм правила това от месеци, откакто често започна да ми пише по-сантиментални писма. Изваждам го от скривалището — адреса на Луси Старлинг.

Досега не я бях потърсила, не се беше налагало. Много съм заета с работата си и малкото свободно време, което имам, отделям за четене или писане на писма до Алфред. А има и нещо друго, което ме спираше да се свържа с нея. Една мъничка искра завист, абсурдна, но мощна, просветна, когато в онази мъглива вечер Алфред така свойски произнесе името й.

Като стигам до апартамента й, ме връхлитат колебания. Правилно ли постъпвам? Дали още живее тук? Дали да не си бях облякла другата, по-хубавата рокля? Позвънявам и ми отваря една стара дама. Изпитвам облекчение и разочарование.

— Извинете — започвам аз, — сбъркала съм.

— Моля? — пита старата дама.

— Търсех една стара приятелка.

— Име?

— Госпожица Старлинг — отвръщам, макар да не й влизаше в работата. — Луси Старлинг.

Кимвам за довиждане и се обръщам да си вървя, когато тя казва някак лукаво:

— На първия етаж. Втората врата вляво.

Хазяйката, както се оказа, ме наблюдава, докато изчезвам нагоре по стълбите, застлани с червен килим. Вече не я виждам, но усещам погледа й върху себе си. А може би не; може би съм чела прекалено много криминални романи.

Продължавам внимателно по коридора. Тъмно е. Единственият прозорец над стълбищната шахта е замъглен от прахта навън. Втората вляво. Чукам на вратата. Зад нея се чува шумолене и разбирам, че Луси си е вкъщи. Поемам въздух.

Вратата се отваря. Тя е. Каквато я помня.

Вглежда се в мен за миг.

— Да? — Премигва. — Познавам ли ви?

Хазяйката още гледа. Изкачила е първите няколко стъпала, за да ме вижда. Поглеждам набързо към нея, после пак към госпожица Старлинг.

— Името ми е Грейс. Грейс Рийвс. Познавам ви от имението „Ривъртън“.

Сеща се и лицето й светва.

— Грейс. Разбира се. Много ми е приятно да те видя. — Странният й глас, който я отличаваше сред останалите работещи в Ривъртън. Тя се усмихва, отстъпва настрани и ме кани да вляза.

Не бях мислила чак толкова напред. Идеята да я посетя ми хрумна внезапно.

Госпожица Старлинг застава в малката дневна, изчаква ме да се настаня, за да седне и тя.